— Прибирам се. Пуснете ме да мина.
— Ами отивай си, кой те спира? Улицата е на всички. — Старецът отново вдъхна дълбоко от кислородната маска. Постави я на скута си и отпусна ръка на облегалката на подобната си на космически кораб инвалидна количка, сякаш излязла от комикс за Бък Роджърс29.
Пристъпих към него и докато се усетя, той засили количката насреща ми. Можеше да ме блъсне и да ме нарани много лошо — спокойно можеше да ми счупи крака, а може би и двата — но спря на косъм от мен. Отскочих назад, но само защото той ми позволи. Уитмор пак се разсмя.
— Какво става, Нунан?
— Махай се от пътя ми. Вече те предупредих.
— Доста нервен си станал покрай малката мръсница, а?
Тръгнах наляво с цел да го заобиколя, но той мигновено обърна количката, стрелна се напред и ми преряза пътя.
— Махай се от ТР, Нунан. Съветвам те най-приятелски.
Хвърлих се наляво — този път исках да мина от страната на езерото — и за малко щях да се промъкна, ако не беше стегнатото юмруче, което ме цапардоса по лявата страна. Дъртата мръсница беше с пръстен и камъкът ме одра зад ухото. Усетих болка и от раната бликна топла струйка кръв. Обърнах се кръгом, протегнах ръце и я блъснах. Тя падна върху килима от иглички на пътеката и изненадано изквича от ярост. В следващия миг нещо ме халоса по тила. Сякаш на забавен кадър политнах назад, размахах ръце и в този момент Девор отново изплува пред погледа ми. Беше се извъртял в количката си, протягаше дългия си врат и войнствено стискаше бастуна, с който ме беше нападнал. Ако беше с десетина години по-млад, щеше да ми счупи черепа, но се разминах само с оранжеви звездички пред очите.
Хукнах към своята стара приятелка брезата. Посегнах към ухото си и с невярващ поглед се взрях в окървавените си пръсти. Удареното място ме болеше.
Уитмор се изправи, изтръска игличките от панталона си и ме зяпна със свирепа усмивка. Прекалено ярко начервените й устни се бяха разтегнали, разкривайки ситните й зъби. На светлината на залязващото слънце очите й сякаш пламтяха.
— Махай се от пътя ми — повторих, но гласът ми прозвуча немощно и нерешително.
— Не — отсече Девор и положи черния бастун върху извития корпус, който скриваше краката му. В този миг пред мен стоеше момчето, което било твърдо решено да притежава чуждата шейна, независимо колко ще пострада, докато се добере до нея. Виждах го съвсем ясно. — Не, шибан копелдак такъв. Няма.
Той премести сребристото лостче и количката безшумно се понесе към мен. Ако бях останал на място, несъмнено щеше да ме промуши с бастуна си, досущ като най-злия херцог от романите на Александър Дюма. При удара крехките кости на дясната му ръка щяха да се натрошат на сол, но този човек не държеше на подобни неща — оставяше на дребните хорица да се кахърят за цената. Сигурен съм, че ако от изненада или недоверие се бях поколебал и миг, щеше да ме убие. Вместо това отскочих наляво. Гуменките ми се плъзнаха върху гладките иглички на ръба. После се отделиха от земята и усетих, че падам.
Пльоснах се във водата твърде близо до брега. Ударих левия си крак в подводно коренище и го изкълчих. Болката беше непоносима — сякаш кракът ми беше ударен от мълния. Понечих да изпищя и устата ми се напълни с езерна вода — усетих познатия противен вкус, но този път наистина. Започнах да кашлям, да кихам и да плюя вода, отдалечавайки се от мястото, където паднах, като си мислех: „Тялото на онова момче — удавеното — е някъде тук, ами ако се протегне и ме сграбчи за крака?“
Продължавайки да кашлям и да размахвам ръце, се обърнах по гръб; усетих как мокрите ми джинси прилепват към краката и задника ми, обзе ме абсурдна тревога за портфейла ми — не ми пукаше за кредитните карти и шофьорската книжка, но вътре пазех две хубави снимки на Джо, които щяха да се повредят.
Видях, че самият Девор едва не се прекатури във водата и за миг дори си помислих, че ще ме последва. Предницата на инвалидната количка висеше точно над мястото, откъдето бях паднал (забелязах следите от гуменките си отляво на по-луоголените корени на брезата) и макар че предните колела все още се крепяха на земята, сухата пръст под тях се ронеше и шумно се сипеше по склона като лавина. Бучките падаха в езерото и разплискваха вълничките, образувайки сложни плетеници от кръгове. Уитмор се бе вкопчила в задната облегалка и се опитваше да издърпа количката назад, но возилото бе прекалено тежко за крехката жена — Девор можеше да се спаси единствено сам. Бях потънал до кръста в езерото и от все сърце му пожелавах да се прекатури.