„ПОЗДРАВ ДО МАРСИАНЦИТЕ ОТ ТР-90!
Г-н УИЛЯМ ДЕВОР, всеобщият любимец на всички марсианци, ще награди всеки жител на ТР със СТО ДОЛАРА, ако никой не минава по Улицата в ПЕТЪК ВЕЧЕР, 17 ЮЛИ, между СЕДЕМ и ДЕВЕТ ЧАСА ВЕЧЕРТА. Не позволявайте и на нашите «ЛЕТНИ ПРИЯТЕЛИ» да ходят там! И помнете: ДОБРИТЕ МАРСИАНЦИ са като ДОБРИТЕ МАЙМУНИ: не ЧУВАТ, не ВИЖДАТ, не ЗНАЯТ!“
Изглеждаше ми невероятно, дори в положението, в което се намирах… и въпреки това си го представях съвсем живо. Ако не друго, трябваше да му призная дяволския късмет.
Бях уморен. Гуменките ми тежаха като олово. Опитах се да изхлузя едната, но само нагълтах още езерна вода. Двамата старци ме наблюдаваха, като от време на време Девор взимаше маската и поемаше живителна струя кислород.
Не можех да чакам, докато се стъмни. В Западен Мейн слънцето залязва бързо — сигурно като във всяка друга планинска област — но здрачът се задържа доста време. Докато се стъмни достатъчно, за да се измъкна незабелязано, ще изгрее луната.
Улових се мислено да чета некролога си в „Ню Йорк Таймс“ под заглавие „Популярен автор на романтични трилъри се удавя в езеро в Мейн“. Дебра Уейнсток ще им предостави снимка на автора. Харолд Облоуски ще каже всички най-подходящи за случая слова и няма да забрави да пусне малък (но не незабележим) некролог в „Пъблишърс Уикли“. С „Пътнам“ ще си разделят разноските наполовина…
Потънах, погълнах още вода и я изплюх. Отново размахах ръце като обезумял, после си наложих да престана. От брега долиташе звънливият смях на Рожет. „Мръсница! — мислено я ругаех. — Кльощава мръсница такава!“
— Майк — каза Джо.
Гласът й прозвуча в съзнанието ми, но това не беше онзи глас, които чувах, когато си представях нейните реплики в мислен диалог, или когато ми липсваше, или просто си спомнях за нея. Сякаш да подчертае ефекта, нещо цамбурна отляво и шумно разплиска водата. Като се обърнах, не видях нито риба, нито вълни. Наместо това пред погледа ми се изпречи нашият сал, който се поклащаше във водата с цвят на залез на стотина метра от мястото, където се намирах.
— Не мога да преплувам чак до там, съкровище — изграчих.
— Каза ли нещо, Нунан? — викна Девор откъм брега. Подигравайки ми се, той допря ръка до огромното си, подобно на бучка восък ухо. — Не те чух! Струваш ми се доста изтощен! — Пискливият смях на Уитмор пак екна. Той бе Джони Карсън30, тя бе Ед Мамахън31.
— Можеш. Ще ти помогна.
Осъзнах, че салът е може би единственият ми шанс — в тази част на езерото нямаше друг, а и се намираше поне на десет метра от най-далечното попадение на Уитмор до момента. Зацамбурках натам, усещайки ръцете си също тъй оловно тежки като краката си. Всеки път, когато почувствах, че ще потъна, спирах и си казвах, че трябва да бъда спокоен, че съм в доста добра форма и се справям много добре, че ако не се паникьосвам, всичко ще бъде наред. Старата мръсница и оная дърта гадина отново крачеха по Улицата успоредно с мен, но като видяха накъде плувам, смехът им секна. Както и подигравките.
Дълго, дълго време салът като че ли изобщо не се доближаваше. Повтарях си, че ми се струва така, защото светлината угасва и от червена водата става пурпурна, а после почти черна, като венците на Девор, но ми беше все по-трудно да си вярвам, понеже се задъхвах все повече и повече, а ръцете ми натежаваха.
Когато се намирах на около тридесет метра, усетих болезнен спазъм в левия крак. Извърнах се настрани като прекатурена лодка и се опитах да достигна мускула. Пак нагълтах вода. Опитах се да я изкашлям, но ми се повдигна и потънах продължавайки да търся схванатото място, а стомахът ми се гърчеше в конвулсии.
„Наистина се давя — рекох си, странно спокоен пред неотвратимата действителност на случващото се. — Ето как става, ето какво е.“
В този момент нечия ръка ме сграбчи за косата и болката от оскубването около раната, която ми причини най-точният изстрел на Уитмор, мигновено ме върна към действителността — подейства ми по-ефикасно и от епинефринова инжекция. Друга ръка обгърна левия ми крак и изпитах кратък, но ужасяващ горещ допир. После кракът ми се отпусна и изплувах на повърхността — вместо да цамбуркам, този път наистина плувах. Само след секунди се вкопчих в стълбичката на платформата, дишайки рязко и учестено, като изчаквах да видя дали ще се съвзема, или сърцето ми ще взриви като граната в гърдите ми. Дробовете ми най-сетне взеха да насмогват на кислородния ми глад и започнах да се успокоявам. Изчаках още една-две минути, после се изкачих върху сала. Обгърнаха ме пепеливите оттенъци на здрача. Погледах на запад, коленичил на четири крака върху дъските, а от дрехите ми се стичаше вода. После се обърнах, решен да покажа на враговете си не един среден пръст, а два. Но нямаше на кого. Улицата беше празна. Рожет и Девор си бяха отишли.
30
Американски комик (1925 — ) от 1962 до 1992 г. водещ на забавното телевизионно предаване „Тазвечерното шоу“. — Б. пр.