— Е, освобождавам те — каза Сиди след още няколко любезности. Никога не казва „дочуване“ или „до скоро“, като говори по телефона — вечната му реплика е „Е, освобождавам те“, сякаш досега те е държал в плен. — Да стоиш на хладно, Майк — прогнозата е, че през почивните дни в Нова Англия ще бъде ужасна жега.
— Ако стане много страшно, езерото е наблизо. Ей, Сид?
— Ей, какво? — Както и „Освобождавам те“, „Ей, какво“ бе реплика още от детските ни години. Прозвуча някак успокоително — и същевременно страховито.
— Ние сме прости северняци, нали? Имам предвид по таткова линия. — Мама бе от съвършено различен свят — където мъжете предпочитат ризи „Лакост“, жените винаги носят комбинезони и всички знаят втория куплет на „Дикси“32 наизуст. Срещнала татко в Портланд на студентско състезание. Майчиният род е от мемфиски сой, скъпи, и никога няма да позволи това да се забрави.
— Май да — отговори Сид на моя въпрос. — Н-да. Но не ме разпитвай надълго и нашироко за фамилията, Майк — още не съм много сигурен кое е племенник и кое — братовчед, и го казах и на Джо.
— Така ли? — Всичко в мен застина… но не бих казал, че се изненадах. Вече нищо не ме изненадваше.
— Ъ-хъ, честно.
— Какво те пита?
— Интересуваше се от всичко, което знам. Което не е много. Можех да й разкажа най-подробно за пра-пра-дядото на мама, който бил убит от индианците, но Джо като че ли никак не се интересуваше от мамините роднини.
— Кога е било това?
— Важно ли е?
— Би могло да се окаже важно.
— Ами, я да видим. Мисля, че беше горе-долу по времето, когато оперирахме Патрик от апендицит. Да, сигурен съм, че беше тогава. Февруари 94-а. Може и през март да е било, но съм почти сигурен, че беше през февруари.
Шест месеца преди инцидента на паркинга пред аптеката. Джо е обгърната от сянката на собствената си смърт като минувач, който прекосява тротоара под сенника на някое кафене. Но още не е бременна. Джо заминава на еднодневни пътувания до ТР. Джо задава въпроси, някои от които, според Бил Дийн, били неприятни за хората… но въпреки всичко продължавала да пита. Да. Защото като се захване с нещо, Джо не се отказва до край. Дали е задавала въпроси за мъжа с кафявото спортно сако? Кой е този човек?
— Пат беше в болницата, сигурен съм. Доктор Алпърт казваше, че всичко е наред, но като звъннеше телефонът, все подскачах — почти очаквах да е той и да каже, че състоянието на Пат се е влошило или кой знае какво.
— Откъде, за Бога, ти хрумна това, Сид?
— Не знам, брат ми, ама го изпитвах най-осезаемо. Както и да е, не беше Алпърт, а Джоана. Искаше да знае дали сме имали предшественици — преди три, или дори четири поколения — които са живели там, където си ти сега, или в някой от съседните градове. Казах й, че нямам представа, но може би ти знаеш нещо. Каза, че не искала да те пита, понеже било изненада. Изненада ли беше?
— Огромна. Татко е ловил раци…
— Пепел ти на езика — беше артистична натура — „крайморски примитивист“. Мама все още го нарича така. — Долових в гласа му упрек.
— По дяволите, продаваше масички от кошчета за раци, когато ревматизмът го схвана и вече не можеше да излиза в морето да хвърля мрежите.
— Зная това, но мама е редактирала семейната история като за по телевизията.
Колко вярно. Нашата Бланш Дюбоа.
— Татко ловеше раци в Праутс Нек. Той…
— „Татко бе скиталец — изпя Сиди ужасно фалшиво — и където шапката си окачи, бе негов дом…“
— Стига де, сериозно е. Наследил е първата си лодка от баща си, нали?
— Така се разказва — съгласи се Сид. — „Мързеливата Бети“ на Джак Нунан, първоначално собственост на Пол Нунан. От Праутс. След урагана „Дона“ през 1960 г., се наложило здравата да я кърпят.
Две години след моето раждане.
— И през 63-та татко я обявил за продан.
— Да. Не зная какво е станало после с нея, но със сигурност първо е била на прадядо Пол. Помниш ли колко супа от раци сме изяли като малки, Мики?
— Морски дарове — изтърсих, без почти да се замислям. Като повечето деца, израснали край океана, и през ум не ми минава да поръчам раци в ресторант — те са за онези от равнините. Замислих се за прадядо Пол, роден през деветдесетте години на деветнадесети век. Пол Нунан е баща на Джак Нунан, а Джак Нунан — на Майк и Сид Нунан, и това бе всичко което знаех, като изключим факта, че семейство Нунан са израснали далеч от мястото, където се потях и си блъсках мозъка в момента.
„Били са дупе и гащи.“
Девор се е объркал, това е всичко — когато не обличаме памучни ризи и не сме от мемфиски сой, ние, Нунанови, сме от Праутс Нек. Във всеки случай надали прадядовците ни са имали нещо общо — по години старецът ме превъзхождаше двойно, което значи, че поколенията не съответстват.
32
Популярна песен, написана през 1859 г. от Даниел Д. Емет. „Дикси“ е общо наименование за южните щати. — Б. пр.