— Това е добро обяснение, злато — заключих.
Мати разсеяно нагласи падащите шнолки на малката. Помислих си, че сякаш грее на лятното слънце. Гладката й, загоряла кожа контрастираше с бялата рокля, която сигурно е купила на някоя разпродажба. В този миг разбрах, че я обичам. Може би в това нямаше нищо нередно.
— Но ми е мъчно за бялата баба — заяви Ки и този път наистина придоби тъжен вид. Взе плюшеното куче, опита се да го нахрани с пържен картоф, после пак го остави. Красивото й личице изглеждаше замислено и забелязах далечна прилика с дядо й. Не се набиваше на очи, но несъмнено бе доловима — поредният призрак. — Мама казва, че бялата баба се е върнала в Калифорния с пленните останки на дядо.
— Тленни останки, гугутката ми — поправи я Мати. — Това означава тялото му.
— Бялата баба ще се върне ли да ме види, Майк?
— Не зная.
— С нея играехме една игра. Само с рими. — Кира придоби ужасно замислен вид.
— Майка ти ми разказа за тази игра.
— Няма да се върне — сама отговори Ки на въпроса си. От дясното й оче се търколи огромна сълза. Тя взе Стриган, постави го за миг на задните му лапички, после отново го остави да пази. Мати я прегърна, но Ки като че ли не забеляза. — Бялата баба всъщност не ме обичаше. Просто се преструваше. Това й беше работата.
С Мати се спогледахме.
— Защо го казваш?
— Не зная — отвърна Ки. Край хлапето с китарата застана жонгльор и запремята пет-шест шарени топки. Кира се пооживи. — Мамо, мамо, може ли да ида да погледам оня смешен човек?
— Нахрани ли се?
— Да.
— Благодари на Майк.
— Не шъбаряй собствения си куотърмек — каза тя, после се засмя мило, за да покаже, че ме поднася. — Благодаря, Майк.
— Моля, моля — отвърнах, но понеже ми прозвуча доста старомодно, добавих: — Бягай да джиткаш.
— Можеш да идеш до онова дърво, но не по-далеч — каза Мати. — Знаеш защо.
— За да ме виждаш. Добре.
Тя грабна Стрикланд и хукна, после спря, обърна се и ме погледна:
— Сигурно са били ледилните човечета. — После сама се поправи много внимателно и сериозно: — Хлаа-дил-ни-те човечета.
Сърцето ми подскочи.
— Какво за хладилните човечета, Ки? — попитах.
— Те ми казаха, че бялата баба всъщност не ме обича. — После хукна към жонгльора, очевидно напълно забравила за жегата.
Мати я проследи с поглед, после се обърна към мен:
— Досега с никого не съм споделяла за нейните хладилни човечета. И тя не говори за тях. Не че има истински човечета, но буквите като че сами се местят. Като дъска за „уия“34.
— Пишат ли думи?
Мати дълго мълча. После кимна.
— Не винаги, но понякога го правят. — Замълча, сетне добави: — Всъщност в повечето случаи. Ки ги нарича „поща от хладилните човечета“. — Мати се усмихна, но в погледа й долових страх. — Дали са специални магнитни букви? Или имаме някой полтъргайст в хладилника?
— Не зная. Съжалявам, ако ти създават неприятности.
— Не ставай глупав. Ти ги подари на Ки, а в момента означаваш страшно много за нея. Все за теб говори. Изборът на хубави дрехи за тази вечер в твоя чест я развълнува много повече от смъртта на дядо й. Настояваше и аз да си облека нещо специално. Обикновено не се държи така с хората — приема ги, докато са наоколо, а като си заминат, ги забравя.
— И двете изглеждате прекрасно. В това поне съм сигурен.
— Благодаря. — Тя погледна с обич към Ки, която стоеше до дървото и гледаше жонгльора. Той бе изоставил гумените топки и сега хвърляше бухалки. После отново извърна поглед към мен: — Приключихме ли с яденето?
Кимнах, а Мати взе да събира отпадъците и да ги прибира обратно в хартиения плик. Аз й помагах, и когато пръстите ни се срещнаха, тя сграбчи ръката ми и силно я стисна.
— Благодаря. Благодаря за всичко, което направи за мен. Адски много ти благодаря.
В отговор също стиснах ръката й, после я пуснах.
— Знаеш ли — продължи тя, — понякога се питам дали Кира не ги мести сама. Мислено.
— Телекинеза?
— Май това е научният термин. Само че Ки може да пише само „куче“’ и „коте“’.
— А какво се появява на хладилника?
— Предимно имена. Веднъж се появи и твоето име. После пък на жена ти.
— Джо?
— Беше цялото „Джоана“. И „Нана“. Рожет, предполагам. Понякога пише „Джаред“ и „Бриджет“. Тези двете обикновено се появяват заедно. Веднъж имаше „Кито“. — Тя го изписа буква по буква.
— Кито — повторих и мислено си казах: „Кира, Киа, Кито. Какво става тук?“ — Как смяташ, дали е име на момче?
34
Название (от фр. oui и нем. ja: „да“) на дъска с букви и различни символи, по която се чертаят послания уж под напътствието на духове при спиритични сеанси. — Б. пр.