Бар „Сънсет“, където за първи път видях Рожет.
— После сте отишли да гледате софтболния мач.
— Беше идея на Джо. Докато пиех своята бира, тя изпи три и много настояваше да идем. Каза, че някой щял да прати топката в гората, просто била сигурна.
Сега си представих ясно картината, която Мати бе видяла и за която ми бе разказала. Каквото и да е направила Джо, то й е донесло успокоение и е била в отлично настроение. Първо, осмелила се е да влезе в къщата. Бе предизвикала призраците, за да свърши поставената задача, и бе оцеляла. Бе изпила три бири, за да отпразнува събитието, и дискретността й се бе изпарила… не че при предишни пътувания до ТР се е криела. Франк помнеше как му казала, че ако открия сам, сигурно така е било писано — que sera, sera. Човек, който крие романтична връзка, не се държи така, и чак сега осъзнах, че се е държала като жена, която пази някоя тайна за кратко.
Ако бе останала жива, щеше да ми каже, след като свърша глупавата си книга.
— Погледали сте играта, после сте се върнали в къщата по Улицата.
— Да.
— Влезе ли някой от двама ви?
— Не. Като се върнахме, вече й беше минало замайването от бирата и я оставих да шофира. На софтболния мач се смееше, но не и като се върнахме в къщата. Погледна я и каза: „Край с нея. Никога повече няма да прекрача този праг, Франк.“
Полазиха ме ледени тръпки, настръхнах.
— Попитах я какво има, какво е разбрала. Знаех, че пише нещо, това поне ми беше казала…
— Казала е на всички, с изключение на мен — вметнах аз… но без много горчивина. Вече знаех кой е бил мъжът в кафявото спортно сако и целият гняв — към Джо, към мен самия — бледнееше пред облекчението. Чак сега си давах сметка колко много съм мислел за този човек.
— Сигурно си е имала причини — оправда я Франк. — И сам го знаеш, нали?
— Но не ти ги е казала.
— Зная само, че всичко започнало — каквото и да е било това „всичко“ — с изследването, което провела във връзка с някаква статия. Започнала го на шега, виждала се в ролята на Нанси Дру35. Почти съм сигурен, че отначало не го е споделила с теб, за да те изненада. Ровила се из разни книги, но предимно разпитвала хората — слушала разкази за миналото и ги изкушавала да извадят стари писма… дневници… биваше я по тази част, знаеш. Адски я биваше. Не знаеше ли за това?
— Не — отвърнах. Значи не е имала любовник, но спокойно можеше да го направи, ако поиска. Можеше дори да се люби с Том Селек и да бъде описана в „Поглед отвътре“, а аз щях да продължа да си тракам по клавишите на компютъра, погънал в блажено неведение.
— Каквото и да е открила — продължаваше Франк, — мисля, че случайно е попаднала на него.
— А ти така и не си ми казал. За четири години и дума не си обелил.
— Тогава я видях за последен път — заяви той и този път тонът му не беше нито извинителен, нито засрамен. — И последното нещо, което ме помоли, бе да не ти съобщавам, че сме ходили до „Сара“. Каза, че сама ще ти разкаже всичко, когато се почувства готова, но после почина. Мислех си, че вече няма значение. Майк, тя бе моя сестра. Беше моя сестра и аз й обещах.
— Добре, разбирам. — Наистина разбирах — но не напълно. Какво бе открила Джо? Че Нормал Остър е удавил невръстния си син под чешмата? Че още в началото на века е бил поставен капан за животни на място, откъдето е щяло да мине едно негърче и да падне в него? Че друго дете, вероятно рожба на кръвосмешение между Сара и Сън Тидуел, е било удавено в езерото от майка си, която се е смеела със загадъчния си, умопобъркан смях, докато го е натискала под водата? Да шаваш, като се въртиш, любими, и надълбоко натисни.
— Ако искаш да ти се извиня, Майк, смятай, че съм го направил.
— Не искам. Франк, помниш ли друго, което ти е казала онази вечер? Все едно какво.
— Каза, че знае как си намерил къщата.
— Какво каза?
— Каза, че като те е пожелала, къщата сама те е повикала.
Отначало не отвърнах, понеже Франк Арлин напълно разби едно от убежденията ми за моя брак — едно от най-важните, от онези, които изглеждат толкова основни, че човек никога не ги подлага на съмнение. Гравитацията ни привлича надолу. Светлината ни позволява да виждаме. Стрелката на компаса сочи на север. Такива неща.
Става дума за моето убеждение, че навремето, когато по-лучихме първите сериозни доходи от писателската ми дейност, Джо бе поискала да купим „Сара Лафс“, защото тя бе „отговорник по къщите“ в нашето семейство, а аз бях „отговорник по колите“. Джо избираше апартаментите, които наемахме — още когато не можехме да си позволим друго жилище; Джо окачваше картините по стените и ме молеше да сложа етажерка тук или там. Джо се влюби в къщата ни в Дери и най-сетне обори моята съпротива, основана на аргументите че къщата е прекалено голяма и порутена. Джо виеше гнездото. „Каза, че като те е пожелала, къщата сама те е повикала.“ И сигурно е вярно. Не, ако пожелая да надмогна ленивото мислене и избирателната памет, можех да бъда още поточен. Със сигурност е вярно. Аз пръв заговорих за идеята да се сдобием с почивно място в Западен Мейн. Аз събирах купчини брошури за недвижими имоти и ги влачех у дома. Аз започнах да купувам местни списания като „Далеч на изток“ и винаги започвах да ги чета отзад напред, защото рекламите за недвижими имоти бяха на последната страница. Аз пръв видях снимка на „Сара Лафс“ в лъскава брошура, озаглавена „Вили в Мейн“, и аз пръв се обадих на бюрото за недвижими имоти и в последствие на Мари Хинджърман, чието име изкопчих от брокерите.
35
Героиня-детектив от поредица детска книжки от американската писателка Каролин Кийн. — Б. пр.