— Тръгвай, Мойсей — казах на увитото в панделки бастунче на дъното. — Върви в Обетованата земя.
Продължих да следвам музиката, ободрен от хладния въздух и палавия вятър. Вече чувах и гласове, множество хора, които говореха, викаха и се смееха. Над тях като бутало в цилиндър ту се издигаха, ту заглъхваха дрезгавите викове, които подканяха тълпата:
— Хайде, народе, бърр-зай, бърр-зай, бърр-зай! Побързай, че представлението започва след десет минути! Елате да видите жената-змия Анджелина, как танцува шими36, как се вие, как окото омагьосва и сърцето запленява, но недей се доближава, че езикът й — о-тров-а! Елате да видите момчето с кучешко лице Хандо, ужасът на Тихия океан! Вижте Скелета! И човекът-гущер, останка от забравени епохи! Вижте брадатата жена и марсианците-убийци! Всичко ви очаква вътре, да, го’сине, тъй че бърр-зай, бърр-зай, бърр-зай!
Чувах калиопата37 на въртележка и звъна на камбаната на силомера, която известяваше, че някой дървар е спечелил плюшена играчка за възлюбената си. По възхитените женски възгласи се познаваше, че е улучил право в целта. От стрелбището долиташе пукотът на въздушни пушки и мученето на крава, спечелила награда на животновъдната изложба. Започвах да усещам ароматите, които още от детинство свързвах със селските панаири: на сладки понички, печени лук и чушки, захарен памук, тор, сено. Протяжните акорди на китарата и на контрабаса вече звучаха по-ясно и аз ускорих крачка. Сърцето ми биеше до пръсване. Щях да ги видя на живо, щях да видя Сара и Червените шапки на сцената. И това не бе някакъв налудничав триизмерен кошмар. Всичко се случваше в момента, тъй че бърр-зай, бърр-зай, бърр-зай.
Къщата на Уошбърн (която за госпожа М. завинаги ще си остане вилата на Брикърови) бе изчезнала. Зад мястото, където щеше да се появи един ден, по стръмния склон от източната страна на Улицата, се виеха широки дървени стъпала. Напомняха на онези, които водят от увеселителния парк към плажа в Олд Орчард. Тук хартиените фенери бяха запалени, въпреки че денят бе ясен и слънчев, а музиката беше оглушителна. Сара пееше „Джими рони царевица“.
Изкачих се по стълбите. Бързах към смеха и виковете, музиката на Червените шапки и калиопата, миризмата на пържено и обор. Над най-горното стъпало имаше дървена арка, на която пишеше:
„ДОБРЕ ДОШЛИ НА ФРАЙБЪРГСКИЯ ПАНАИР ДОБРЕ ДОШЛИ В 20 ВЕК“
Докато се оглеждах, момченце с къси панталонки и жена с дълга блуза и ленена пола, дълга до глезените, минаха под арката и се приближиха към мен. Образите им затрептяха и постепенно избледняха. За миг видях скелетите им. В следващия миг се стопиха.
Двама фермери — единият със сламена шапка, другият ръкомахащ оживено с царевичната си лула — изникнаха от Другата страна на арката и изчезнаха по същия начин. Така разбрах, че има бариера, която разделя Улицата от панаира. Но не ми се вярваше да ми попречи да мина. Аз бях изключение.
— Прав ли съм? — попитах. — Мога ли да вляза? Камбаната на върха на силомера зазвъня силно. Един звън означава „да“, два — „не“. Продължих нагоре по стълбите.
Вече виждах виенското колело, което се издигаше към ясното небе — същото, което се виждаше на фона на снимката на групата в книгата на Остин „Живот на Дарк Скор“. Рамката бе метална, но шарените гондоли бяха направени от дърво. Широка, посипана с трици алея водеше към виенското колело като към олтар. Нарочно бе посипана със стърготини — почти всеки срещнат дъвчеше тютюн.
36
Танц, популярен през 20-те години, характерен с енергично поклащане на тялото. — Б. пр.