— Чу ли за Ройс Мерил? Жалко за човека.
— Не.
— Снощи вечерта паднал по стълбите на избата. Какво го е накарало да слиза по тия стръмни стълби не проумявам, но подозирам, че ако човек доживее годините на Ройс, вече върши нещата по свои си причини.
„Умря ли?“ — понечих да попитам, после парафразирах въпроса. В ТР не се пита по този начин.
— Спомина ли се?
— Още не. Закараха го с линейка в окръжната болница. В кома е. — Произнесе думата на местния диалект като „комър“. — Казват, че нямало да се оправи, горкият човек. С него ще си иде част от историята на града ни.
— Сигурно си права — отвърнах и наум си рекох: „Толкоз по-добре“. — Има ли деца?
— Не. Фамилията живее в ТР от двеста години — наскоро един Мерил почина в Семетри Ридж. Но старите фамилии вече измират. Приятен ден, Майк. — Усмихна се. Очите й продължаваха да ме преценяват.
Качих се в колата, оставих торбата с покупките на предната седалка, после за миг подложих лицето си под хладната струя от климатичната инсталация. Кени Остър бил в Таксачусетс. Много добре. Това е едно добро начало.
Но да не забравяме пазача на моята вила.
— Бил го няма — заяви Ивет. Стоеше на прага, като се опитваше да препречи вратата (това е най-многото, което може да се направи, ако човек е висок метър и петдесет и седем и тежи петдесетина килограма), изучавайки ме с пронизителния поглед на телохранител на прага на нощен клуб, който отказва да пусне пияницата, вече изпъден след пиянска свада.
Стоях на прага на възможно най-спретнатата къща от готови плоскости, която бе разположена на върха на Пибоди Хил и гледаше към „задния двор“ на Върмонт. Отляво на постройката бяха бараките на Бил, еднакво сиви на цвят, но всяка с отделна табела: „ИКОНОМСТВО ДИЙН“ N 1, N 2 и N 3. Пред N 2 бе паркиран неговият доджрам. Втренчих се в автомобила, после отново извърнах поглед към Ивет. Тя още по-силно стисна устни. Още малко и съвсем щяха да се скрият.
— Замина в Норт Конуей с Бъч Уигинс — заобяснява. — С камиона на Бъч са. Да вземат…
— Няма нужда да лъжеш заради мен, мила — каза Бил иззад гърба й.
До пладне оставаше час и то в Божия ден за почивка, но никога не съм чувал по-уморен глас. Бил прекоси антрето с тежки стъпки и когато излезе от сенките — слънцето най-сетне се подаваше иззад облаците — забелязах, че изглежда досущ на годините си. Точно на толкова, на колкото бе всъщност, че дори и с десет отгоре. Както обикновено носеше сиво-зелена риза и панталони, но бе приведен, сякаш цяла седмица бе влачил прекалено тежки кофи. По лицето му личеше, че е започнал да остарява — очите му бяха изпъкнали, челюстта издадена напред, устните отпуснати. Нямаше деца, които да продължат рода му — старите фамилии измират, както каза Лайла Прулкс. И може би за добро.
— Бил… — започна Ивет, но той й направи знак да млъкне. Мазолестите му пръсти леко трепереха.
— Иди да поразтребиш кухнята — рече й. — Аз трябва да поговоря с моя compadre40. Няма да отнеме дълго.
Ивет го погледна, а когато отново се обърна към мен, устните й вече съвсем се бяха стопили. На тяхно място бе останала само черна линия, сякаш нарисувана с молив. С болезнена яснота прозрях, че ме мрази.
— И да не го изморяваш — предупреди ме тя. — Че напоследък не може да спи. От жегата. — И се отдалечи по коридора с изправен гръб и, потъвайки в хладните сенки. В къщите на старите хора сякаш винаги е хладно, не сте ли забелязали?
Бил излезе на верандата и пъхна огромните си длани в джобовете на панталоните си, отказвайки да се ръкува с мен.
— Нямам какво да ти кажа. Между нас е свършено.
— И защо, Бил? Защо е свършено?
Той погледна на запад, където хълмовете в подножието на планините и чезнеха сред лятната омара, но не отговори.
— Опитвам се да помогна на онази млада жена.
Изгледа ме изпод око и погледът му беше съвсем недвусмислен.
— А-ха. Да скочи в леглото ти. Нали ги виждам мъжете, дето идват от Ню Йорк и от Ню Джърси с младите си приятелки. Летни уикенди, ски уикенди, все тая. Мъже, дето ходят с момичета на тази възраст, изглеждат еднакво: езиците им висят до коленете. Вече и ти изглеждаш така.
Изпитах едновременно гняв и срам, но преглътнах предизвикателството да продължа в същия тон. Той искаше именно това.
— Какво се е случило? — попитах го. — Какво са направили бащите, дядовците и прадядовците ви със Сара Тидуел и семейството й? Не сте ги пропъдили просто така, нали?
— Не се е и налагало — отвърна Бил и отново плъзна поглед през мен към хълмовете. Очите му се бяха навлажнили почти до сълзи, но продължаваше да стиска зъби. — Сами са се махнали. Не се е раждал негър без таралеж в гащите, казваше баща ми.