— А така.
— Ще купонясваме до пръсване.
— Е… може би ние, по-старите, ще купонясваме, докато леко се подуем, става ли?
— Естествено. Вече се обадих на Ромео Бизонет и той ще доведе Джордж Кенеди — частният детектив, който изнамери всичките онези смехории за Дърджин. Бизонет твърди, че като си пийне чашка-две, Кенеди е опасна скица. Мисля да донеса пържоли от „Питър Лугър“, казах ли ти вече?
— Май не си.
— Най-хубавите пържоли на света. Майкъл, разбираш ли какво се случва с тази млада жена? Осемдесет милиона долара!
— Тъкмо ще смени Скаути.
— А?
— Нищо. Утре вечер ли ще пристигнеш или във вторник сутринта?
— Във вторник сутринта към десет, на летището „Касъл Каунти“. Майк, добре ли си? Говориш… някак странно.
— Добре съм. Намирам се където трябва. Поне така ми се струва.
— Това пък какво означава?
Преместих се на верандата. В далечината громоляха гръмотевици. Беше горещо като в адска пещ и не подухваше никакъв ветрец. Залезът избледняваше и придобиваше зловещи отблясъци. На запад небето бе като кървясало око.
— Не зная, но ми се струва, че ситуацията ще се изясни от самосебе си. Ще те чакам на летището.
— Добре — каза той, след което с почтителен глас шепнешком добави: — Осемдесет милиона американски долара, мамка му.
— Бая зелена салата — съгласих се и му пожелах лека нощ.
На следващата сутрин седях в кухнята, пиех кафе, закусвах препечена филия и гледах телевизионната прогноза за времето. Като много други синоптици в наши дни и този изглеждаше малко смахнат, изображенията от Доплеровите радари ги докарват до лудост. За мен тези хора приличат на откачени видеоманиаци.
— Трябва да изгълтаме още тридесет и шест часа от тази супа и после ни очаква голяма промяна — говореше синоптикът и посочваше огромно черно петно, което се задаваше от запад. Мънички анимирани светкавици изскачаха сякаш от повреден контакт. Отвъд петното и светкавиците в цяла Америка изглеждаше ясно чак до пустините, а температурите бяха с десет градуса по-ниски. — Днес температурата ще достигне тридесет градуса, не очакваме захлаждане до довечера или утре сутринта. Утре следобед обаче тези бури ще достигнат Западен Мейн, тогава всички ще се интересувате от времето. Но преди да доживеем ясното небе и по-хладния въздух в сряда, може би ще трябва да изтърпим силни гръмотевични бури, поройни дъждове, на места и градушки. В Мейн торнадото е рядко явление, но не е изключено някои градове в западната и централната част на щата да пострадат. А сега отново е ред на Ърл.
Ърл, водещият на сутрешната емисия, беше мускулест тип с вид на скоро пенсиониран танцьор от Чипъндейлс41 и четеше текста, взирайки се в аутокюто.
— Брей! — възкликна той. — Страхотна прогноза, Винс. Вероятност за торнадо.
— Брей — повторих. — Кажи пак „Брей!“, Ърл. Повтаряй го, докато повърна.
— Боже мой — изтърси Ърл напук на мен и тогава телефонът иззвъня. Тръгнах да го вдигна, като пътьом погледнах стенния часовник. Нощта бе спокойна — нямаше стонове и писъци — но въпреки това часовникът ме тревожеше. Котаракът висеше на стената сляп и мъртъв. Като послание с лоши вести.
— Ало?
— Господин Нунан?
Познах гласа, но в първия момент не можах да го свържа с определен човек. Защото ме нарече „господин Нунан“. Вече почти петнадесет години Бренда Мезърв ме наричаше Майк.
— Госпожа М.? Бренда? Какво…?
— Не мога да работя повече за теб — бързо изрече тя. — Съжалявам, че не можах да те предупредя, както си му е редът — никога не напускам работа ненадейно, дори когато бях при онзи стар пияница господин Кройдън — но нямам избор. Моля те да ме разбереш.
— Бил е научил, че съм ти се обаждал. Кълна се в Бога, Бренда, не съм казал никому нито дума…
— Не. Не съм му се обаждала, нито той на мен. Просто не мога повече да идвам. Снощи сънувах лош сън. Ужасен сън. Сънувах че… че нещо ми е много ядосано. Ако се върна, може да ме сполети злополука. Най-малкото ще изглежда като злополука, но… няма да е.
„Това е глупаво, госпожо М. — искаше ми се да й кажа. — Несъмнено отдавна си излязла от възрастта, когато хората вярват в истории за призраци, духове и страшни чудовища.“
Но не казах нищо. Онова, което се случваше в моята къща, съвсем не беше измислена история. Знаех го, а тя знаеше, че го зная.
— Бренда, наистина съжалявам, ако съм ти създал неприятности.
— Най-добре да заминеш, господин Нунан… Майк. Върни се в Дери и остани там за известно време. Това е най-доброто, което можеш да направиш.