ПРИЯТЕЛ, от Нунан/стр.92
бих могъл единствено да кажа.
Убеден съм, че от другото няма полза, мамка му.
Хубава игра е животът, но я изгубих. Искаш да ти кажа, че
аз съм измъкнал някакво хлаге от ваната и така съм върнал майка му в
лудницата на живота, така ли? Добре, така е,
и какво от това? Направих го не зашрто съм герой или светец…
И продължаваше нататък, но нямаше смисъл да чета. Посланието „бухали под студиото“ вървеше по лявото поле на текста точно както на деветнадесета страница. Сигурно и на ред други страници. Помня как бях извън себе си от щастие, когато открих, че „писателското задръстване“ се е отпушило и отново мога да творя. Да, задръстването наистина се беше отприщило, но не защото най-сетне бях открил начин да се справя с него. Джо го бе отприщила. Джо се бе преборила с него, а кариерата ми като автор на второразредни трилъри бе най-малката й грижа. Стоях всред мигновените проблясъци на мълниите, усещах как невидимите ми гости се вихрят в стаята около мен и изведнъж си спомних за госпожа Моран учителката ми в първи клас. Когато старанието да повториш на дъската плавните извивки на ченгелчетата от ръкописната азбука започне да се изчерпва, тя поставяше огромната си длан върху малката ръчица и помагаше.
Сега Джо ми помагаше по същия начин.
Запрелиствах ръкописа и навсякъде виждах все същите ключови думи, понякога дори разположени една над друга в отделни редове. Колко се е стараела да ми каже това… а аз нямах никакво намерение да правя каквото и да било, докато не разбера защо.
Хвърлих ръкописа на масичката, но преди отново да го затисна, ме лъхна студен въздух, който повдигна страниците и ги разпиля на всички страни. Тази сила сякаш би ги разкъсала на парченца, стига да можеше.
Не! — дочух вик, когато стиснах фенера. — Не, свърши работата!
Обливаха ме смразяващи струи въздух — сякаш невидимо същество бе застанало пред мен и ми дишаше в лицето, отдръпваше се, когато пристъпвах напред, пуфтеше и свистеше като големия лош вълк пред къщата на трите прасенца.
Провесих фенера на китката си, протегнах ръце и рязко плеснах с длани. Леденото пуфтене моментално секна. Само от време на време вятърът се завихряше в запушения с клони кухненски прозорец.
— Тя спи — казах на съществото — знаех, че е още тук и мълчаливо ме наблюдава. — Има време.
Излязох през задната врата и вятърът веднага се нахвърли насреща ми — залитнах и едва не паднах. В люлеещите се дървета виждах зелени лица — лицата на мъртвите. Девор бе тук, и Ройс, и Сън Тидуел. Но най-често виждах Сара.
Навсякъде Сара.
Не! Върни се! Не ти трябват бухали, захарче! Върни се! Свърши работата до край! Направи онова, за което си дошъл!
— Не зная за какво съм дошъл — отвърнах. — А докато не открия, няма да правя нищо.
Вятърът писна, сякаш обиден, и в този миг огромен клон се откъсна от бора, който растеше точно до къщата. Сред истински водопад от дъждовни капки падна върху шевролета и огъна ламарината, преди да се претърколи към мен.
Да плесна тук с ръце би било също тъй смислено, както заповедта, която Крал Канут46 издал на прилива да се обърне. Това бе нейният свят, не моят… при това се намирах едва в покрайнините му. С всяка крачка към Улицата и езерото се доближавах все повече към центъра на този свят, където времето изтъняваше и властваха духове. Мили Боже, какво се е случило, та да причини всичко това?
Пътеката към студиото на Джо се бе превърнала в поток. Бях изминал десетина крачки, когато под крака ми се обърна камък и паднах на една страна. В небето блесна светкавица, отново изпука клон и в следващия миг нещо полетя към мен. Вдигнах ръце да предпазя лицето си и се преметнах надясно, встрани от пътеката. Клонът падна до мен, а аз се изтърколих надолу чак до средата на хлъзгавия склон, застлан с мокри иглички. Най-сетне съумях да се изправя на крака. Клонът бе още по-голям от онзи, който беше паднал върху колата. Ако ме беше ударил, вероятно щеше да разцепи черепа ми.
„Върни се!“ — Съскащ, злъчен глас сред дърветата.
„Довърши работата!“ — Лигавият, гърлен глас на езерото, което се плискаше в скалите под Улицата.
„Гледай си работата! — Това бе самата къща, която стенеше върху основите си. — Гледай си работата и ме остави да свърша моята!“
Но моята работа беше Кира. Кира бе моя дъщеря.
Вдигнах фенера. Корпусът ми беше пропукан, но крушката светеше ярко и уверено — едно на нула за отбора на домакините. Приведох се срещу виещия вятър, вдигнах ръка да се пазя от други падащи клони и се запрепъвах надолу по склона към студиото на мъртвата си съпруга.
46
Канут (994–1035) — първият датски крал на Англия (1017–1035) и крал на Дания (1018–1035) и Норвегия (1028–1035), още Канут Велики. — Б. пр.