— Няма да минеш — заяви Девор и вдигна ръце. — Не си и помисляй. Прав ли съм, момчета?
Те измърмориха одобрително — както биха измърморили в наши дни членовете на банда гангстери или главорези, предполагам — но гласовете звучаха някак далечни, по-скоро тъжни, отколкото заплашителни. Човекът в дрехите на Девор изглеждаше що-годе истински, може би защото в живота си е бил изпълнен с изключителна жизненост, но другите бяха почти като прожектирани изображения.
Тръгнах напред, сякаш пристъпвайки в напечената леденина, в миризмата, която излъчваше — същата смрад, която обгръщаше Девор при предишната ни среща.
— Къде си тръгнал, бе? — кресна той.
— На разходка — отвърнах. — Не е забранено. На Улицата добрите кутрета и злите песове размахват опашки рамо до рамо. Сам го каза.
— Не разбираш — възрази Макс-Джаред. — И никога няма да разбереш. Не си от онзи свят. Това беше нашият свят.
Спрях и го загледах с любопитство. Нямах време, исках да приключа с всичко това… но трябваше да разбера, а Девор бе готов да ми разкаже, струва ми се.
— Накрай ме да разбера — рекох. — Убеди ме, че кой да е свят е бил твоят свят. — Продължих да го гледам, после отместих поглед към трепкащите, полупрозрачни силуети отзад: прозирна плът, полепнала върху белезникави кости. — Разкажи ми какво сте направили.
— Тогава всичко беше различно — започна Девор. — По твое време, Нунан, може да извървиш и пет километра, чак до Хейлоу Бей, и да срещнеш само десетина човека на Улицата. След Деня на труда47 може и никого да не срещнеш. Брегът е обраснал с храсталаци, издигащи се около падналите дървета — след тази буря ще нападат още повече, защото хората от града вече не поддържат Улицата както едно време. Но по наше време…! Тогава, Нунан, горите бяха по-големи, разстоянията бяха по-дълги и съседството означаваше нещо. Тогава това наистина беше улица. Разбираш ли?
Разбирах. Като се втренчех в призрачните силуети на Фред Дийн, Хари Остър и останалите, разбирах всичко. Не бяха просто призраци, а матови прозорци към друга епоха. Виждах
летен следобед през… 1898 година? Или може би 1902? 1907? Няма значение. През онзи период всичко изглежда еднакво, сякаш времето е спряло. Това е времето, което кореняците пазят в спомените си като някакво подобие на златен век. Това е царството на Някога, селенията на Когато-Бях-Момче. Слънцето къпе земята в нежните лъчи на безкраен юли; езерото е синьо като мечта, обсипано с безброй слънчеви зайчета. А Улицата! Тя е равно окосена като ливада и широка като булевард. Тя е булевард, виждам добре, това е мястото, където общността живее най-пълноценно. Това е главното средство за общуване, централният кабел в лабиринт от проводници, оплели целия град. Отдавна предусещам съществуването на тези кабели — още когато Джо бе жива, ги чувствах под земята, а това е мястото, откъдето тръгват. Хората се разхождат по Улицата, по целия източен бряг на езерото Дарк Скор щъкат групички, които се смеят и разговарят под безоблачното лятно небе, и оттук излизат всички проводници. Наблюдавам хората и си давам сметка колко неправ съм бил да ги смятам за марсианци, за жестоки и пресметливи извънземни. На изток от тяхната алея за разходки се възправят тъмните гори с просеките и деретата, където дебнат какви ли не злини, от крак, отсечен при дърварска злополука, до усложнено раждане и мъртва родилка, защото докторът не е пристигнал навреме с двуколката си от Касъл Рок. Тези хора нямат електричество, нямат телефони, нямат спасителни отряди и няма на кого да разчитат освен едни на други и на Господ, в когото някои вече започват да се съмняват. Живеят в горите и в сенките на горите, но в хубавите летни следобеди идват на брега на езерото. Идват на Улицата, гледат се в очите, смеят се и в тези мигове с цялата си същност са в ТР — на онова място, което мислено бях нарекъл „зоната“. Не са марсианци — те са хора, които съществуват на границата на мрака.
47
В САЩ и Канада първият понеделник на месец септември, считан за официален празник в чест на труда. — Б. пр.