През месеците преди преселването ми в „Сара“ бях в особено настроение. Докато с нетърпение очаквах да замина, уредих делата си в Дери, разговарях с Бил Дийн, който често ми телефонираше да обсъдим възникналите проблеми, опитвах се да не мисля за нищо. Срещнах се с репортера от „Пъблишърс Уикли“, който ме попита дали съм имал затруднения в работата след смъртта на съпругата ми. Отговорих му отрицателно, без да ми мигне окото. Всъщност това беше самата истина. Затрудненията ми започнаха едва след като написах „Далеч от върха“, дотогава не бях изпадал в криза.
На петнайсети юни с Франк Арлин обядвахме в ресторант „Старлит“ в Луистън — градът се намира на еднакво разстояние от Дери и от градчето, където живее Франк. След като поръчахме десерта (специалитетът на ресторанта е ягодовият сладкиш), той ме попита дали имам приятелка. Изненадано го изгледах.
— Какво ме зяпаш? — възкликна той, а изражението му подсказваше, че е едновременно развеселен и раздразнен. — И през ум не ми минава да те обвиня, че изневеряваш на Джо. През август ще се навършат четири години от смъртта й.
— Не — промълвих. — Нямам приятелка.
Франк безмълвно впери поглед в мен. Издържах няколко секунди, сетне се заех да изтребвам с лъжичка сметаната, шприцована върху сладкиша, която бе започнала да се топи. Ни в клин, ни в ръкав си спомних глуповата песничка за тортата, която забравили под дъжда.
— Имал ли си връзка с жена, Майк?
— Какво ти влиза в работата?
— Отговори, за Бога. Може би си се запознал с някоя жена, докато беше на почивка.
Насилих се да вдигна поглед от разтапящата се сметана и отвърнах.
— Не, не съм.
Франк замълча. Изминаха няколко секунди. Реших, че обмисля как да смени темата и се успокоих. Ала вместо да се откаже от разпита, той ме попита дали съм се чукал с някоя след смъртта на Джоана. Навярно щеше да ме остави на мира, ако го излъжех, макар че сигурно нямаше да ми повярва — мъжете никога не казват истината, стане ли дума за секс.
— Не — отговорих и изпитах някакво перверзно удоволствие.
— Нито веднъж ли?
— Нито веднъж.
— Не си ли посещавал салон за масаж? Поне да… нали се сещаш?
— Не съм.
Франк замислено почукваше с лъжичката по ръба на чинийката с десерта, който дори не беше опитал. Взираше се в мен, като че ли бях някаква невиждана досега буболечка, при това доста противна на вид. Поведението му ме дразнеше, но донякъде го оправдавах.
Два пъти на косъм се разминах да започна „връзка“, както напоследък е модерно да се казва. Не се случи в Ки Ларго, където имах възможността да се запозная с около две хиляди жени с оскъдни бикини и обещаващи усмивки. След смъртта на съпругата ми често обядвах в един и същ ресторант. Почти винаги ме обслужваше червенокоса сервитьорка на име Кели. След като се опознахме, започнахме да разговаряме, да разменяме шеговити забележки, продължително да се взираме един в друг. Забелязах колко са красиви краката й, как униформената й пола прилепва към бедрата й, когато се обърне, а тя забеляза, че я наблюдавам.
С втората жена, по която замалко не се увлякох, се запознах във фитнес-залата. Беше висока и винаги носеше розово трико и черни спортни гащета. Честно казано, биваше си я. Силно впечатление ми направи, че докато въртеше педалите на статичния велосипед в поредното пътешествие към никъде, тя не четеше списания като „Мадмоазел“ или „Космополитан“, а романи от автори като Джон Ървинг8. Допадат ми хората, които четат книги и то не само защото едно време бях писател. И те подхващат разговор с обсъждане на времето, но за разлика от онези, които не разгръщат книга, имат неизчерпаем запас от теми за обсъждане.
Блондинката с розово трико и черни шорти се казваше Ейдриа Бънди. Докато въртяхме педалите един до друг и навлизахме все по-дълбоко в страната Никъде, започнахме да разговаряме за книги, сетне веднъж-два пъти седмично започнах да й подавам щангата в залата за вдигане на тежести. В това действие има нещо много интимно, донякъде защото онзи, който вдига щангата, лежи на скамейката, но най-вече защото е зависим от теб. Едва ли е преувеличено да се каже, че животът на човека, проснат на скамейката, е в ръцете ти. И ето че през зимата на 1996 година с Ейдриа започнахме да се взираме един в друг: докато тя лежеше, не отмествах очи от лицето й.
8
Джон Ървинг (1942 — ) — американски писател, автор на „Светът според Гарп“, „Хотел Ню Хампшър“ и др. — Б. пр.