Кели беше на около трийсет, Ейдриа навярно бе малко по-млада. Кели беше разведена, Ейдриа — неомъжена. И двете не бяха първа младост, не им липсваше опит и навярно всяка с удоволствие би си легнала с мен, без да ме насилва да се оженя за нея — нещо като пробен пробег. Ала вместо да се възползвам, в първия случай престанах да посещавам ресторанта, в който работеше Кели. Когато от Младежката асоциация ми предложиха безплатна карта за физкултурната им зала, повече не стъпих във фитнес-салона. След около шест месеца срещнах на улицата Ейдриа Бънди, казах й „здрасти“ и се престорих, че не забелязвам озадачения й поглед и едва прикритото й огорчение.
Изпитвах плътско желание и към двете (дори веднъж сънувах, че съм в леглото с тях и че едновременно им се наслаждавам), същевременно не ми се щеше да ги чукам. Отчасти причина за нежеланието бе творческата криза, в която бях изпаднал — животът ми беше достатъчно прецакан, не ми трябваха допълнителни усложнения. От друга страна, се изискват доста усилия, докато се убедиш, че жената, която отвръща на погледите ти, се интересува от теб, не от солидното ти състояние.
Ала най-съществената причина за въздържанието ми бе фактът, че Джо все още обсебваше съзнанието ми и сърцето ми. Беше мъртва от четири години, но в живота ми нямаше място за друга жена. Скръбта ми беше като холестерол и не мислете, че сравнението е смешно или абсурдно.
— А приятели имаш ли? — попита Франк и най-сетне си взе от сладкиша. — Виждаш се с приятели, нали?
— Да — излъгах, — имам много приятели.
В действителност имах много кръстословици за решаване, много книги, които бях набелязал да прочета, и много видеофилми, с които да се забавлявам нощем — бях научил наизуст предупреждението за пиратски презапис и незаконно разпространение. Когато реших временно да напусна Дери, уведомих по телефона само личния ми лекар и зъболекаря, а писмата, които изпратих през юни, бяха до редакциите на „Харпърс“ и „Нашънъл Джеографик“, за да ги уведомя за промяната на адреса ми.
— Франк — добавих, — говориш като еврейка-многодетна майка.
— Знаеш ли, понякога в твоята компания се чувствам точно като еврейка-многодетна майка, само че за разлика от евреите, които вярват в лечебното въздействие на пилешката супа, аз съм привърженик на печените картофи. Длъжен съм да отбележа, че отдавна не си бил в толкова добра форма. Мисля, че си сложил някое и друго кило…
— Дори повече от необходимото.
— Дрън-дрън! По Коледа беше живи мощи. Позагорял си от слънцето и ти отива.
— Напоследък предпочитам да ходя пеш.
— Изглеждаш по-добре… само погледът ти ме смущава понякога. Тревожа се всеки път, като ме погледнеш особено. На Джо сигурно ще й е приятно да разбере, че някой се тревожи за теб.
— Какъв според теб е този особен поглед?
— Ще бъда откровен — приличаш на човек, който е попаднал в капан и не може да се освободи.
Потеглих от Дери в три и половина, спрях в Рамфорд да вечерям, сетне продължих да шофирам през хълмистата местност, докато слънцето залезе. Бях планирал да пристигна горе-долу по времето, когато се разиграваха събитията в сънищата ми. Когато излязох от Мотън, усетих, че сърцето ми бие лудо. Климатичната инсталация в колата беше включена, но по челото и под мишниците ми изби пот. Напразно въртях копчето на радиото — струваше ми се, че вместо музика от всички станции долитат крясъци — затова го изключих.
Страхувах се и то напълно основателно. Дори да пренебрегнех странното преплитане между сънища и реалност (спокойно можех да допусна, че раната на ръката ми и съществуването на трите слънчогледа са случайни съвпадения), имах причина да се страхувам. Защото сънищата ми бяха необикновени като решението ми отново да заживея в къщата край езерото. Не се чувствах като човек, живеещ в края на второто хилядолетие, който е надникнал в душата си, за да преодолее страховете си. (Представях си как психотерапевтът казва на групата: „Внушете си, че всичко е наред, хайде да предприемем групов онанизъм, като всеки каже какво го измъчва“, а от някъде се разнася изпълнение на Уилям Акерман9.) По-скоро се чувствах като пророк от Стария Завет, който решава да заживее в пустинята, като се храни със скакалци, защото е сънувал, че това е Божия повеля.
9
Уилям Акерман (1949 — ) е роден в Германия, но на седемгодишна възраст е осиновен от американци. Смятан е за виртуоз на акустичната китара. — Б. пр.