След като изминах около километър от мястото, където бях оставил колата, спрях за момент. Оставаше ми да завия на север и да извървя още осемстотин метра по алеята, водеща към къщата. Тук пътят прави остър завой, вдясно се простира голяма поляна, спускаща се към езерото. Местните я наричат „Ливадата на Тидуел“, понякога й викат „Старият лагер“. На това място Сара Тидуел и сродниците й били построили своите колиби — разказа ми го Мари Хингърман. (Веднъж взех да разпитвам Бил Дийн и той потвърди версията на Мари, но очевидно разговорът на тази тема му бе неприятен, което ми се стори доста странно.)
Погледнах към езерото. Повърхността му беше гладка като стъкло, водата още бе оцветена в розово от последните отблясъци на слънцето. Не се виждаше нито един плавателен съд. Навярно притежателите на малки яхти или на скутери вече се бяха събрали в бар „Сънсет“, за да похапнат ролца от омари и да се наливат с коктейли. По-късно неколцина от тях, замаяни от наркотици и от алкохол, ще се надпреварват със скутерите си. Питах се дали ще остана достатъчно дълго, за да чуя рева на двигателите. Най-вероятно ще пътувам обратно към Дери, защото съм изпаднал в ужас от онова, което съм открил в къщата, или пък съм разочарован, тъй като страховете ми са се оказали напразни.
„Ах, ти, смешно човече“ — промърмори Стрикланд.
Сепнах се, като се чух да говоря. Нямах представа защо ми е хрумнало това изречение. Спомних си съня, в който бях видял Джо под леглото в спалнята, и потръпнах. Комар изсвири до ухото ми. Махнах с ръка да го прогоня и продължих пътя си.
Оказа се, че съм изчислил времето с абсолютна точност. Застанах в началото на алеята към къщата и като че се озовах в съня си. Дори двата балона, които бяха привързани към табелата с надпис „САРА ЛАФС“ (бяха бял и син и върху тях с черно мастило беше написано: „Добре дошъл, Майк!“) и които се открояваха на фона на тъмната гора, сякаш подчертаваха впечатлението за deja vu… сънищата никога не са напълно еднакви, нали? Предметът, който сме изработили, се различава от онзи, който сме си представяли, защото самите ние се променяме с всеки изминал ден, дори с всеки изминал миг.
Пристъпих към табелата и усетих тайнствеността, която обгърна алеята с падането на мрака. Стиснах дървената плоскост, за да се уверя, че наистина съществува, сетне прокарах палеца си по буквите (като рискувах в плътта ми да се забият тресчици), все едно бях слепец, който чете текст, написан на Брайловата азбука.
Алеята беше почистена от опадалите борови иглички, нямаше ги клоните, прекършени от вятъра, ала водите на Дарк Скор бяха обагрени в розово като в сънищата ми, къщата бе същата, каквато я бях видял в кошмарите си. Бил предвидливо бе оставил да свети лампата над задния вход, слънчогледите, прораснали през цепнатините на дъсчената площадка, отдавна бяха отрязани, но всичко останало бе досущ като в сънищата ми.
Погледнах към тясната ивица небе между преплетените клони. Не видях нищо… почаках… отново вдигнах очи и останах разочарован… зачаках… и ето, че тя се появи точно там, където я очаквах. В един момент виждах само небето (което започваше да се обагря в лилаво, сякаш някой беше разлял мастило), в следващия засия Вечерницата. Хората обичат да се хвалят, че са наблюдавали появяването на звездите, някои сигурно са го виждали, ала през онази юнска вечер аз за пръв и сигурно за последен път в живота си видях как на небосклона грейна Вечерницата. Разбира се, пожелах си нещо, но този път не сънувах, затова не помолих отново да бъдем заедно с Джо.
Вперих поглед в звездата и промълвих:
— Помогни ми. — Исках да добавя още нещо, но не знаех какво. Не знаех каква помощ ми е необходима.
„Достатъчно — прошепна ми въображаем глас. — Видя достатъчно. Върни се при колата и никога повече не стъпвай тук.“
Ала аз имах друг план. Възнамерявах да тръгна към къщата, както бях сторил в моя последен и ужасяващ сън. Възнамерявах да докажа на себе си, че в сенките на старата постройка от борови трупи не се крие чудовище, загърнато с мъртвешки саван. Планът ми до голяма степен се основаваше на вярването на привържениците на Нова епоха10, според които страхът се преодолява само ако не му се подчиниш. Но докато се взирах в лампата над вратата (изглеждаше малка като светулка сред падащия мрак), си спомних за друга, по-песимистична мъдрост, която съветва щом изпиташ страх да си плюеш на петите. Ставаше все по-тъмно, гората изглеждаше все по-заплашителна, а аз все повече се убеждавах в правилността на втората мъдрост.
10
New Age (англ.) — название на движение, чиито привърженици твърдят, че ще подготвят света за настъпването на епохата на Водолея. — Б. пр.