— Има ли някой? — повторих.
Никой не ми отговори, но въпреки това бях убеден, че наистина съм чул плача. В противен случай изпадането в творческа криза бе най-малкият ми проблем.
На полицата с романите на Елмър Ленард стоеше голямо електрическо фенерче, което работи с осем батерии и временно ще те заслепи, ако го насочат в очите ти. Грабнах го и когато едва не го изпуснах, осъзнах, че съм плувнал в пот и треперя от страх. С разтуптяно сърце стиснах ръкохватката. Очаквах от тъмната дневна да изскочи чудовището със савана и да вдигне призрачните си ръце, досущ като опитен мошеник — политик, който е възкръснал от гроба и се опитва да манипулира избирателите: „Гласувайте за възкресения, братя, и ще бъдете спасени!“
Напипах бутона и включих фенерчето. Лъчът проникна в дневната и освети препарираната глава на лос над камината. Очите на мъртвото животно проблеснаха като светлини под водата. Видях старите столове от камъшит, старото канапе, масата, която все заплашваше да се преобърне, поради което пъхахме под единия й крак сгъната карта за игра или две пластмасови подложки за чаши. Не видях призраци, но реших, че има нещо нередно. В подобен случай безсмъртният Кол Портър11 би казал: „Зарежи тази работа“. Ако потегля веднага щом се добера до колата, ще бъда в Дери около полунощ и ще спя в собственото си легло.
Изключих осветлението в антрето, но не и фенерчето. Чувах тиктакането на грозния часовник (навярно Бил го беше навил) и бръмченето на хладилника. Докато се вслушвах в познатите звуци, изведнъж разбрах: не бях вярвал, че някога ще се върна в къщата. Колкото до плача…
Наистина ли бях чул дете да ридае?
Разбира се. Бях чул плач или нещо подобно. Ала в момента това не ме вълнуваше. Най-важното бе, че идването ми тук бе доста рискована и необмислена постъпка за човек с развинтено въображение. Докато стоях в антрето, осветявано само от фенерчето и от електрическата крушка над задната врата, усетих, че границата между действителността и онова, което съществуваше само във въображението ми, почти е изчезнала.
Излязох от къщата, заключих вратата и тръгнах обратно по алеята, размахвайки фенерчето като махало, което пък ме подсети за опашката на смахнатия котарак Феликс, преобразил се в стенен часовник. Хрумна ми, че трябва да измисля някаква история, с която да оправдая пред Бил неочакваното си заминаване. Невъзможно бе да му оставя бележка, която да гласи: „Като пристигнах, чух детски плач в заключената къща и толкова се изплаших, че побързах да се върна в Дери. Ще изпратя по пощата фенерчето, което взех от библиотеката. Моля те, остави го на мястото му.“ Старецът положително ще разгласи съдържанието на посланието ми и хората ще си кажат: „Нищо чудно, че е побегнал. Май е прекалил с писането на книги. Мозъкът му се е размекнал от съчиняване на романи. Сега се страхува от собствената си сянка. Няма що, това са рисковете на професията.“
Дори никога повече да не стъпех в „Сара Лафс“, не ми се щеше местните да говорят за мен с презрение и подсмихвайки се, да отбелязват, че който много знае, винаги свършва зле. Забелязал съм всеобщото пренебрежително отношение към хората, които си изкарват прехраната чрез въображението си.
Реших да пиша на Бил, че внезапно съм се разболял, което донякъде беше вярно. После ми хрумна да му съобщя, че се е разболял някой от Дери… мой приятел, или пък дори любовницата ми. „Скъпи Бил, приятелката ми се е разболяла, ето защо…“
Спрях рязко, тъй като лъчът на фенерчето освети предницата на шевролета. Бях изминал близо два километра в мрака, без да обръщам внимание на шумовете, долитащи от гората. Нито веднъж не се обърнах, за да проверя дали ме преследва чудовището, обвито с мъртвешки саван, или пък призрачно дете, което се залива от плач. Бях прекалено зает да измисля правдоподобна история и да я разкрася. Съчинявах я във въображението си, вместо на хартия, но се движех по добре познатите ми пътеки. Толкова се бях увлякъл, че забравих страха си. Сърцето ми бе възвърнало нормалния си ритъм, вече не се потях и комарите престанаха да ме хапят. Ненадейно ми хрумна нещо, като че съзнанието ми търпеливо беше изчакало да се успокоя, за да ми напомни важен факт.
Водопроводът! Наскоро водопроводчикът беше сменил повечето тръби в къщата.
— Имало е въздух в тръбите — промърморих и насочих фенерчето към решетката на шевролета. — Ето какво съм чул.
Зачаках здравият разум да ме опровергае, да ме обвини в глупава лъжа. Ала това не се случи… защото версията ми бе напълно правдоподобна. Чувал съм да казват, че когато във водопроводните тръби има въздух, се чуват най-различни звуци — човешки говор, лаене на куче или детски плач. Може би водопроводчикът си е свършил съвестно работата и онова, което чух, не е гъргорене на тръба… но може и да не е изкарал въздуха. Въпросът бе дали да седна зад волана, да измина на заден ход разстоянието до магистралата и да потегля обратно към Дери само защото съм чул някакъв странен звук и то докато съм бил в състояние на стрес.
11
Кол Портър (1891–1964) — американски композитор, автор на музиката към много филми и на песни, включени в мюзикъли, поставени на Бродуей. — Б. пр.