„Няма да го направиш, нали? — помислих си. — Хей… наистина ли ще го сториш?“
Изглежда, щях да осъществя намерението си, или поне да опитам. Когато песента на Бийч Бойс свърши и започна друга, изпълнявана от Реър Ърт, слязох от колата, отворих вратата на барачката и измъкнах два пластмасови казана за смет. Боклукът извозваше два пъти седмично някой си Стан Прулкс („Ала това бе преди четири години“ — помислих си), един от работниците, които Бил Дийн наемаше срещу нищожна сума, но бях сигурен, че заради празника Стан не е прибрал сметта. Оказах се прав — найлоновите чували още бяха в големите пластмасови кофи. Извадих ги (като се проклинах заради глупостта си) и дръпнах жълтите връвчици, с които бяха завързани.
Едва ли бях толкова обсебен от налудничавата си мисъл, че да изсипя боклука на площадката (разбира се, никога няма да разбера истината… и може би така е по-добре), но не се наложи да го правя. От четири години никой не бе живял в къщата, следователно не е имало кой да изхвърля обичайните отпадъци, например утайката от цедката на кафемашината или използвани дамски превръзки. Найлоновите чували бяха пълни с боклуци, събрани от бригадата чистачки на Бренда Мезърв.
Видях девет хартиени торбички за прахосмукачка, пълни с мъх, прах и умрели мухи — накратко с всякаква смет, която се е събрала в къща, необитавана от четирийсет и осем месеца. Имаше и парцали, някои още миришеха на препарат за почистване на мебели, други — на специалната течност за измиване на стъклата на прозорците. Натъкнах се на възглавница, воняща на мухъл, и на мое сако, с което молците си бяха устроили пиршество. Не съжалих за загубата — бях го купил на млади години и моделът бе от времето, когато Бийтълс изпълняваха „Аз съм моржът“.
Открих кашонче със счупени стъкла и друго, пълно със старомодни батерии за душ… мръсно парче от килим… избелели и протрити ленени кърпи… старите готварски ръкавици, които използвах, докато печех на скарата наденици и пилешки пържоли…
Смачканата лепенка беше на дъното на втория чувал. Сигурен бях, че ще я намеря — знаех го от мига, в който докоснах лепкавото място на табелата — но исках да я видя с очите си, все едно бях Тома Неверний14.
Разгърнах лепенката и я пригладих с длан върху дъсчената площадка, напечена от слънцето. Забелязах, че е оръфана по ръбовете — навярно Бил Дийн е използвал шпакла, за да я изчегърта. Не му се е искало господин Нунан, който не е стъпвал в къщата от четири години, в деня на завръщането си да види, че пиян хлапак е лепнал на табелата му реклама на някакво идиотско радио. Не, в никакъв случай. Изчегъртал е лепенката и я е хвърлил в боклука, но ето, че я бях открил — още един „реквизит“ от моите сънища, който бе почти невредим. Прокарах пръст по повърхността й и прочетох надписа: „102,9 в Портланд ви осигурява денонощно рокендрол“.
Казах си, че не бива да изпадам в паника. Откритието ми не означава нищо. Взех метлата от барачката, събрах боклука на купчина и го прибрах в найлоновите чували. Лепенката също изхвърлих в сметта.
Влязох в къщата с намерението да взема душ, ала зърнах в отворения куфар банските ми гащета и реших да поплувам в езерото. Гащетата, които бях купил в Ки Ларго, бяха с щамповани китове, които изхвърлят огромни водни гейзери. Сигурно новата ми приятелка с бейзболната шапка на „Сокс“ щеше да ги хареса. Погледнах часовника си — бях приключил с обяда едва преди три четвърти час, следователно не бе препоръчително да влизам в езерото, но реших, че усилията, изразходвани при „търсенето на съкровището в сметта“, са подпомогнали храносмилането ми.
Сложих си банските гащета и слязох по дървените стъпала, водещи към брега. Гумените ми чехли шляпаха в тишината, бръмчаха комари. Огледалната повърхност на езерото примамливо проблесваше под прихлупилото я небе. Покрай брега минава пътека (според нотариалните актове тя е обща за всички имоти), която кореняците от ТР наричат Улицата. Ако слезеш по дървените стъпала, започващи от „Сара“, и завиеш наляво, ще стигнеш чак до пристанището, като минеш покрай клуб „Уорингтън“ и „реномираната“ закусвалня на Бъди Джелисън, както и покрай петдесетина кокетни вили, дискретно скрити сред боровите дървета, които се издигат на склоновете. Завиеш ли надясно, ще стигнеш чак до Хейлоу Бей, макар че ще ти е необходим един ден, тъй като Улицата е обраснала с храсталаци.
14
Един от дванайсетте апостоли, който не повярвал във възкръсването на Исус, докато сам не сложил пръст в раните при повторната му поява. — Б. пр.