Джо беше оцветила лицето на Сара в тъмнобежово (като кафе с мляко), може би по подобие на други снимки, които е виждала (най-популярни са онези, на които Сара е отметнала глава така, че косата й стига до кръста, и се залива от смях), макар че нито една не е цветна (в началото на века цветната фотография не е съществувала). Споменът за Сара Тидуел не беше запечатан само в старите фотографии. Веднъж Дики Брукс, собственикът на „Гараж за какво ли не“, ми разказа как баща му се хвалел, че бил спечелил плюшено мече на стрелбището на панаира и го бил подарил на Сара, а пък тя му благодарила с целувка. Според Дики старецът никога не забравил случилото се и все повтарял, че това била най-хубавата целувка в живота му… макар че едва ли го е споменавал в присъствието на съпругата си.
На снимката, в която се взирах, Сара Тидуел не се заливаше от смях, а само се усмихваше. Песните й не са били записани от нито една звукозаписна компания, но колкото и да е странно, не бяха забравени. Една от тях, озаглавена „Тръгни с мен, миличък“, много прилича на „Тръгни по този път“, изпълнявана от Аеросмит. Днес щяха да наричат Сара афроамериканка. През 1984 година, когато с Джоана купихме къщата и проявихме интерес към певицата, наричаха негрите чернокожи. А по времето, когато е живяла, сигурно са й казвали окторонка… и чернилка, разбира се. Мнозина са използвали презрителното название. Не вярвах да е целунала бащата на Дики Брукс пред очите на половината жители на Касъл Каунти… но кой знае със сигурност какво се е случило? Никой. Ето защо миналото винаги е обвито с тайнственост.
— Само ще си потанцуваме в хамбара — изтананиках и поставих снимката обратно на бюрото. — Само ще те завъртя назад-напред…
Понечих да махна калъфа от машината, но се отказах. Станах и отново огледнах Сара Тидуел, която ме наблюдаваше с притворени очи, преметнала китарата си през рамо. Лицето и усмивката й винаги ми са се стрували познати, ала едва сега разбрах, че тя много прилича на Робърт Джонсън16, чиято техника прозира във всяко изпълнение на Ярдбърдс17 и Лед Зепелин. За него казвали, че е продал душата си на дявола срещу седем години бурен живот, големи количества алкохол и безразборно чукане на обожаващи го жени. И срещу безсмъртие, разбира се. Което си осигурил, след като бил отровен заради една жена.
Късно следобед отидох в магазина и в остъкления хладилен шкаф видях от любимата ми камбала. Реших да си приготвя риба за вечеря, взех и бутилка бяло вино. Докато чаках реда си на касата, чух зад мен треперлив старчески глас:
— Вчера т’видях да с’хващаш нова дружка. — Човекът говореше с толкова силен акцент, че сякаш го правеше нарочно, за да се пошегува… но според мен по-важен е напевният тон на янките — всички кореняци от Мейн говорят като човек, който ръководи търг.
Обърнах се и видях стареца, който вчера стоеше заедно с Дики Брукс пред гаража и наблюдаваше запознанството ми с Кира и Мати. И сега се подпираше на бастуна с позлатена дръжка. Изведнъж си спомних историята около този бастун.
В началото на петдесетте собствениците на „Бостън Поуст“ подарили по един бастун с позлатена дръжка на всеки окръг в Нова Англия. „Трофеят“ се връчвал на най-възрастния жител на щата и се предавал от един изкуфял старец на друг. А най-забавното в цялата история е, че „Поуст“ бе фалирал преди много години.
— Всъщност вече имам две нови приятелки — отвърнах и се опитах да изровя от паметта си името му. Не успях, но си спомних, че съм го виждал да седи на тапициран стол в преддверието, служещо като чакалня за клиентите на Дики, и да бистри политиката сред звънтенето на чукове и съскането на въздушните компресори. Не пропускаше ден да не се отбие при Дики и ако нещо се случеше на шосе N68, нямаше начин да го пропусне.
— Чувам, че оназ Мати Д’вор си я бивало — произнесе провлечено и стисна гуреливия си клепач. Виждал съм много мъже да намигат многозначително, но дори най-похотливият жест не може да се сравни с намигването на стареца, подпиращ се на бастуна с позлатена дръжка. Изпитах неудържимо желание да го фрасна по клюнестия нос. Като се счупи костта, сигурно ще изпращи като настъпена суха клонка.
— Чул ли си и други подробности, старче? — попитах.
— И още как! — Устните му, които приличаха на ивици черен дроб, се разтегнаха в усмивка. Имаше само два пожълтели горни зъба и няколко долни. — Ама и малката си я бива, тъй си е.
16
Робърт Лерой Джонсън (1911–1938) — блус певец, чийто стил са заимствали прочутите Мъди Уотърс, Елмър Джеймс и по-млади музиканти. Изпълненията му очаровали дамите от публиката, което довело и до смъртта му — бил отровен от някакъв ревнив съпруг. — Б. пр.