— Бухалите в мазето ли са?
Туп-туп!
— Знаеш ли къде са?
Туп!
— Да ги потърся ли?
Този път почукването беше много силно.
„Защо й са притрябвали на Джо?“ — исках да попитам, ала привидението нямаше как да ми…
Горещи пръсти докоснаха клепачите ми. Едва не изкрещях, но се досетих, че от челото ми тече пот. Избърсах влагата с опакото на дланта си — въпреки студа бях потънал в пот.
— Макс Девор ли си?
Туп-туп.
— Безопасно ли е да остана в „Сара“? Застрашен ли е животът ми?
Туп. — За миг настъпи тишина, но знаех, че призракът не е свършил. Дочух още две почуквания. Да, в безопасност съм. Не, не съм в безопасност.
Вече се бях поовладял. Отново плъзнах ръка по стената и този път напипах бутона за осветлението. Имах чувството, че потта по лицето ми се вледенява.
— Ти ли плачеш нощем? — попитах.
Туп-туп.
Докато отекваше второто почукване, натиснах бутона. Осветлението в избата се включи, над мен блесна сто и петдесетватовата електрическа крушка. Ако близо до мен стоеше някакво същество, не би могло да се скрие за частица от секундата… но установих, че съм сам. Забелязах още нещо — съвестната госпожа Мезърв бе пропуснала да помете стълбите към мазето. Заслизах към мястото, откъдето идваше звукът, но по прашните стъпала се виждаха само отпечатъци от моите стъпки.
От устата ми още излизаха облачета пара, все още бе студено, но помещението бързо се затопляше. При третото издишване вече нямаше пара. Прокарах длан по изолационния панел, но установих, че е гладък. Забодох пръста си и макар да не натисках силно, показалецът ми образува трапчинка в сребристата повърхност. Фасулска работа! Ако някой е удрял с юмрук, панелът ще бъде на дупки, дори на места ще стърчи розовият изолационен материал. Но всички панели бяха гладки.
— Още ли си тук? — попитах.
Отговор не последва, ала усетих, че невидимият посетител не си е отишъл.
— Дано не съм те изплашил, като включих осветлението — продължих. Едва сега ми стана неловко, че стърча на стълбата към мазето и на глас разговарям с паяците. — Исках да те видя — добавих, макар да не бях сигурен, че казвам истината.
Изведнъж се обърнах толкова рязко, че едва не изгубих равновесие и не се изтърколих надолу по стъпалата. Бях сигурен, че зад мен е съществото, обвито с мъртвешки саван, че то е потропвало по стената. Не е бил учтив призрак, а чудовище от друга вселена.
Нямаше никого, бях сам.
Отново се обърнах кръгом, дълбоко си поех въздух и слязох в избата. До стълбата се натъкнах на кануто, което беше съвсем годно за плаване дори имаше весло. В ъгъла стоеше газовата печка, която бяхме бракували, след като купихме къщата; видях и старата вана, в която Джо против волята ми искаше да разсажда растения. В един куфар намерих покривки за маса, които смътно си спомнях, че сме използвали, намерих кашонче с вонящи на мухъл аудиокасети със записи на отдавна забравени поп-групи, както и няколко кашона с чинии от различни сервизи. Тук също се усещаше живот, но крайно безинтересен. Студиото на Джо подсказваше за внезапно прекъснат живот, а вещите в избата говореха за нещо изживяно и захвърлено като змийска кожа.
На една полица с керамични фигурки зърнах албум за снимки. Предпазливо посегнах да го взема, любопитството надви страха ми. Този път нямаше неприятни изненади. На повечето фотографии се виждаше „Сара Лафс“, каквато бе по времето, когато я купихме. Намерих и снимка на Джо — беше със силно клоширан панталон и с бяло червило, а косата й беше сресана на път. Натъкнах се на фотография на Майкъл Нунан по широка риза с щамповани цветя и с бакенбарди като на Елвис Пресли, при вида на които потръпнах (нежененият Майк на снимката е като Бари Уайт18 — неприятно ми е да го призная, но е самата истина). Намерих повредения статичен велосипед на Джо, гребло, което щеше да ми потрябва, ако останех тук и през есента, устройство за почистване на снега, което щеше да се окаже безценно през зимата, и няколко кутии с блажна боя. Ала пластмасовите бухали ги нямаше. Онзи, който почукваше в мрака, не ме беше излъгал.
Телефонът в дневната иззвъня.
Тичешком се изкачих по стъпалата и машинално понечих да изключа осветлението. Жестът ми беше абсурден и същевременно напълно в реда на нещата… също както в детството ми се струваше съвсем нормално като вървя по тротоара да прескачам фугите между плочите. Дори поведението ми да е ексцентрично, пет пари не давам. Бях в къщата едва от три дни, но вече спазвах Първия закон по ексцентричност, открит от Нунан — когато си съвсем сам, необичайното ти поведение изглежда съвсем нормално.
18
Бари Уайт (1944 — ) — американски вокалист, композитор, автор на текстове. Един от първите продуценти, които въвеждат дискомодата. Популярността му продължава от 1973 до 1979 г. — Б. пр.