В началото на века тук са се заселили петдесетина чернокожи — живели са известно време в ТР-90, както твърди Мари Хингърман (и както пише в „История на окръг Касъл и на Касъл Рок“ — дебело томче, публикувано през 1977 година по случай двестата годишнина на Касъл Каунти). Заселниците не били обикновени чернокожи (между другото повечето имали кръвна връзка помежду си), а талантливи музиканти, членове на музикален състав, който отначало се наричал Момчетата с червени шапки, а по-късно бил преименуван на Сара Тидуел и Момчетата с червените шапки. Купили ливадата и част от бреговата ивица от един кореняк на име Дъглас Дей. Преговорите със собственика се водели от Сън Тидуел, който бил и солист-китарист в групата.
Жителите на градчето се обявили против заселването на чернокожите, дори свикали протестно събрание „за прогонване на чернилките“, после, както най-често се случва, нещата се уталожили. На Хълма на Дей (така се наричала Ливадата на Тидуел през 1900 година, когато Сън Тидуел купил земята) не изникнали схлупени къщурки и сковани на две на три барачки, както очаквали местните хора. Чернокожите построили спретнати бели къщички, разположени около по-голяма сграда, където са щели да се провеждат събрания, репетиции на групата и дори концерти. Сара и Момчетата с червените шапки (понякога в групата участвала и друга жена — съставът се променял след всеки концерт) обикаляли из Западен Мейн близо две години. В градчетата Фармингтън, Брайтън, Гейтс Фолс, Касъл Рок, Мотън или Фрайбърг старите плакати на групата още се предлагат на разпродажбите на стари вещи и книги. Чернокожите изпълнители били любимци на публиката и не е изненадващо, че хората в градчето се примирили с присъствието им. Излиза, че Робърт Фрост, този язвителен и черноглед поет е бил прав: ние от североизточните щати вярваме, че високите огради подпомагат добросъседските отношения. Надаваме протестен вой, сетне се примиряваме, макар че още гледаме с подозрение на чужденците. „Плащат навреме сметките си“ — казваме. „Стоят настрана от нас“ — казваме, сякаш да страниш от ближните си е добродетел. А най-голямата добродетел в очите на янките е да не приемаш подаяния.
С течение на времето местните хора започнали да наричат Сара Тидуел Сара Лафс20 заради характерния й гърлен смях.
Оказало се, че по една или друга причина градчето не е допаднало на чернокожите, защото в края на лятото на 1901 година напуснали ТР-90 и заминали в неизвестна посока. Бившият собственик на земята Дъглас Дей дълги години си изкарвал прехраната, като давал под наем на летовници спретнатите къщички, построени от чернокожите, докато през лятото на 1933 постройките били унищожени от пожара, който изпепелил горите около езерото. Повече никой не видял чернокожите, ала музиката им и песните на Сара не били забравени.
Станах от скалата, разкърших се и тръгнах обратно по алеята, като си тананиках една от тези песни.
Глава 12
Докато вървях към къщата, се опитвах да не мисля за нищо. Моята редакторка твърди, че осемдесет и пет процента от онова, което става в съзнанието на романиста, не е негова работа — мисля, че тази теория е валидна не само за писателите. Според мен ролята на „възвишеното мислене“ е силно преувеличена. Имам ли неприятности, предпочитам да оставя мускулестите момчета с татуировки по бицепсите да свършат черната работа в сутерена. Те се ръководят от инстинкта си и само в краен случай препращат проблемите на „горния етаж“.
Когато най-сетне се престраших да телефонирам на Мати Девор, се случи нещо странно, което според мен не бе свързано с призрака, обитаващ къщата. Натиснах бутона за включване, но не чух сигнала за свободна линия. Реших, че сигурно съм забравил отворен телефона в спалнята, ала в този миг дочух едва доловим мъжки глас, сякаш слушах радиопредаване, излъчвано от далечна планета. Човекът със силен бруклински акцент и с глас като на патока Доналд пееше: „Леви-десни, леви-десни, после всичко става лесно…“
Понечих да попитам кой се обажда, в този момент чух някаква жена да казва „Ало?“. Тонът й подсказваше, че е озадачена и дори изплашена.
— Мати, ти ли си? — Толкова бях смаян, че й заговорих на „ти“ и дори не ми хрумна да се обърна към нея с официалното „госпожо Девор“. Нито пък ми се стори странно, че я бях познал по гласа, въпреки че само веднъж бяхме разговаряли по телефона и то за кратко. Може би момчетата в сутерена са познали песента и инстинктивно са я свързали с Кира.