Вторачих поглед в него. Помислих си, че май ще трябва да свиквам. Адела Сейнт Джонс беше най-сантименталната авторка на Хърст4. Това означаваше, че старецът ме е посочил одобрително. Отсега нататък щях да живея като в аквариум.
Колата спря и портиерът се показа.
— Моля, заповядайте оттук, мистър Корд — каза почтително той.
Последвах го по стълбището на клиниката. Сестрата в бяла униформа, седнала зад бюрото, ми се усмихна:
— Ако обичате, мистър Корд — започна тя, сочейки голяма кожена тетрадка, — да впишете името си. Правило на болницата е всички посещения да се отбелязват.
Разписах се, а в това време тя натисна някакво копче под плота. След миг се появи друга сестра.
— Моля, елате с мен, мистър Корд — каза любезно тя. — Ще ви заведа в апартамента на мис Марлоу.
Последвах я към асансьорите в дъното на коридора. Тя натисна бутона и погледна таблото. По лицето й се изписа досада.
— Съжалявам за безпокойството, мистър Корд, но ще трябва да почакаме няколко минути. И двата асансьора са горе в операционната.
Болницата си е болница, колкото и да се опитвате да я накарате да заприлича на хотел. Огледах се и открих това, което търсех. На една врата дискретно бе написано: МЪЖЕ.
Измъкнах цигара от джоба, когато вратите на асансьора се затвориха зад нас. Вътре миришеше като във всяка болница. Спирт, дезинфекционни средства, формалдехид. Болести и смърт. Драснах клечка кибрит и я поднесох към цигарата с надеждата, че сестрата няма да забележи разтрепераните ми пръсти.
Асансьорът спря и вратите се отвориха. Дръпнах дълбоко от цигарата и последвах сестрата по чистия коридор. Спряхме пред една врата.
— Боя се, че ще трябва да хвърлите цигарата, мистър Корд. Погледнах малкия оранжев надпис:
Дръпнах още веднъж и хвърлих цигарата в плювалника до вратата. Спрях изведнъж, уплашен да вляза. Сестрата присегна покрай мен и отвори вратата.
— Сега можете да влезете, мистър Корд.
Вратата се разтвори, разкривайки малко антре. Друга сестра седеше в един стол и четеше някакво списание. Вдигна очи към мен.
— Влезте, мистър Корд — покани ме тя с престорено весел глас. — Очакваме ви.
Бавно прекрачих прага. Чух затварянето на вратата зад мен и заглъхващите стъпки на конвоя ми. Срещу входната врата имаше друга, сестрата тръгна към нея.
— Мис Марлоу е тук — каза тя.
Застанах на прага. В първия момент не я видях. Айлин Гейлърд, един лекар и друга сестра бяха наобиколили леглото с гръб към мен. После, сякаш задействани от някакъв сигнал, те изведнъж се обърнаха. Пристъпих към леглото. Сестрата се отстрани, а Айлин и лекарят се разделиха, за да ми направят място. Тогава я видях.
Прозрачна палатка от полиетилен обгръщаше главата и раменете й, а тя беше като заспала. Всичко, освен лицето й, бе скрито от плътни бели превръзки; не се виждаха и блестящите й златисторуси коси. Очите бяха затворени и видях бледосиния оттенък на клепачите. Кожата, опъната на високите скули, оставяше хлътнатини на бузите, което създаваше впечатление, че отдолу няма плът. Широката й уста, винаги тъй топла и жизнена, сега беше бледа и леко открехната над равните бели зъби.
Застанах там смълчан. Не можех да разбера дали диша. Погледнах лекаря. Той поклати глава.
— Жива е, мистър Корд — прошепна той, — но краят наближава.
— Може ли да говоря с нея?
— Можете да опитате, мистър Корд. Но не се разочаровайте, ако ни ви отговори. През последните десет часа е все така. А даже и да отговори, мистър Корд, възможно е да не ви познае.
Обърнах се пак към нея.
— Рина — казах тихо, — аз съм, Джонас.
Лежеше притихнала, без да мръдне. Пъхнах ръка под полиетиленовата палатка и намерих нейната. Притиснах я. Усетих я студена и мека. Изведнъж всичко в мен изригна. Ръката й беше студена. Тя бе вече мъртва. Бе мъртва.
Паднах на колене до леглото. Пернах полиетилена встрани и се наведох над нея.
— Рина, моля те, Рина! — замолих лудо. — Аз съм, Джонас. Моля те, не умирай!
Усетих лекото притискане на ръката й. Погледнах към нея през стичащите се по лицето ми сълзи. Движението на ръката стана малко по-осезаемо. После очите й бавно се отвориха и тя ме погледна в лицето.