Пак изпищя, когато бичът се осука около него като змия.
По някое време сутринта шерифът и помощниците му попаднаха на нечий труп край пътя. През нощта някой бе изтръгнал решетките от прозореца на единствената затворническа клетка и Макс беше избягал.
Единият от помощниците му пръв съгледа трупа. Той пришпори коня и погледна надолу.
Шерифът и другият помощник също дръпнаха юздите на конете. Дълго оглеждаха обезобразеното тяло. После единият от тях свали шапката си и избърса бликналата студена пот от челото.
— Прилича на банкера Рийвс.
Шерифът се обърна и го погледна:
— Бил е банкерът Рийвс. — И той си свали шапката и избърса потта. — Странно — продължи след малко, — но единственото, което може да нареди така човек, е затворнически бич, какъвто използват в Луизиана.
14.
Испанското наименование на селото беше много дълго и трудно за американците, затова не след дълго те го нарекоха другояче. Скривалището. Беше място, където да идеш, след като вече няма къде, когато законът те следваше по петите, когато ти писнеше да спиш из студената прерия и да се храниш с изсушено месо и студен боб от консерва. Беше скъпичко, но си заслужаваше. Пет километра от границата и законът не можеше да те пипне.
И беше единственото място в Мексико, където човек можеше винаги да намери американско уиски. Нищо, че трябваше да го заплати четворно по-скъпо.
Alcalde1 седеше на масата зад бюфета и наблюдаваше влизането на двамата americanos. Седнаха на масата до вратата. По-дребният поръча текила.
Alcalde ги наблюдаваше с интерес. Скоро щяха да си заминат. Винаги беше така. Дойдат ли най-напред, поръчваха най-доброто. Най-хубавото уиски, най-хубавите стаи, най-скъпите момичета. После постепенно парите им се стопяваха и започваха да снижават разходите. Най-напред си сменяха стаите с по-евтини, после момичетата и накрая уискито. Започнеха ли да пият текила, това означаваше, че не след дълго ще си заминат.
Надигна чашата и бързо глътна текилата. Такъв беше животът. Пак погледна по-дребния. Нещо в него грабваше окото. Той въздъхна, замисляйки се за младостта си. Хуарес би го харесал: индианската кръв на „Jefe“2 инстинктивно му сочеше кои са бойците. Той пак въздъхна. Клетият Хуарес, толкова обичаше хората и толкова малко бе взел от тях. Зачуди се дали преди да умре, „jefe“ бе разбрал, че единствената причина за поражението му бе, че бе искал повече за хората, отколкото те самите искаха за себе си. Загледа се в тези americanos и си припомни първия път, когато ги видя. Беше близо преди три години.
Бяха влезли тихо в кръчмата, уморени и покрити с прах от ездата. После, както сега, бяха седнали до вратата.
Бутилката и чашите бяха на масата, когато едрият мъж стана от мястото си на бара и пристъпи към тях. Заговори по-дребния, пренебрегвайки другия:
— Негри не могат да влизат тук.
По-дребният даже не го погледна. Напълни най-напред чашата на приятеля си, след това своята. После я вдигна към устата си.
Чашата се строши на пода и в салона внезапно се възцари тишина.
— Разкарай негъра оттук! — каза едрият мъж. Изгледа ги за миг и се върна на мястото си.
Негърът направи опит да се изправи, но по-дребният го закова с поглед. Негърът бавно се отпусна отново на стола.
Едва когато по-дребният се отправи към бара, alcalde разбра, че той всъщност не е толкова дребен. Изглеждаше дребен само в сравнение с негъра.
— Кой създава законите тук? — попита той съдържателя на бара.
Барманът кимна с глава назад.
— Alcalde, senor.
Americano се обърна и тръгна към масата. Очите му удивиха alcalde: бяха сурови, тъмносини. Заговори на испански, в кубински акцент:
— Истината ли казва тази свиня, senor?
— Не, senor — отвърна alcalde. — Всички, които имат пари да си платят, са добре дошли.
Кимна и се върна на бара. Спря пред мъжа, който бе идвал на масата му.
— Alcalde каза, че моят приятел може да остане — обяви той.
Мъжът ядосано се обърна към него:
— Кой, по дяволите, се интересува к’во казва оня мазник? Това, че сме пресекли границата, още не означава, че трябва да пия в присъствието на негър!
Гласът на по-дребния беше студен:
— С моя приятел делим ядене, пиене и постеля и той няма да се махне.
Обърна спокойно гръб и се върна на масата си.
Едва беше седнал, когато ядосаният americano се отправи към него.
— Щом толкова ти харесват негрите, любовнико на негри, хайде да видим как ще спиш с мъртвец! — викна той и измъкна револвера.
По-дребният americano едва помръдна, но пистолетът се намери в ръката му, от отвора се показа дим и ехото от изстрела замря в рафтовете на бюфета. Устатият остана да лежи мъртъв на пода.