— Бях, Пайлън, бях! — каза весело Пабло. — Но не ме посрещнаха добре. Съдията каза, че присъдата не ме оправила, а полицията пък каза, че съм ядял колкото за трима. Така че — завърши гордо той — сега съм пуснат под гаранция.
Пайлън спаси душата си от греха на себелюбието. Наистина той не занесе виното в къщата на Дани, но веднага покани Пабло да го изпият заедно в къщата, която беше взел под наем. Ако две пътеки на щедростта се отделят от големия път на живота и само една може да бъде следвана, кой би могъл да отсъди коя е по-добрата?
Двамата с Пабло радостно влязоха в малката къща. Пайлън запали свещ и достави два празни буркана вместо чаши.
— Наздраве — каза Пабло.
— За твое! — отвърна Пайлън, И след няколко секунди:
— За наше! — каза Пабло.
— Да сме живи и здрави! — пожела Пайлън. Те постояха малко.
— Твой покорен слуга! — каза Пайлън.
— Зло да ни размине! — рече Пабло.
Два галона са много вино, дори и за двама паисаноси. В духовно отношение шишетата биха могли да се градуират така: под гърлото на първото шише — сериозен и съсредоточен разговор. Пет сантиметра по-долу — сладостни и тъжни спомени. Осем сантиметра по-долу — мисли за някогашни щастливи любови. 15 сантиметра по-долу — мисли за някогашни нещастни любови. Дъното на първото шише — всеобща и неопределена скръб. Под гърлото на второто шише — черна, мъчителна потиснатост. Два пръста по-долу — песни за смъртта или за напразните копнежи. Един пръст по-долу — каквато и да е друга песен, стига човек да я знае. Тук градуирането спира, защото след това следите се губят и няма сигурност. От тази точка нататък всичко може да се случи.
Но да се върнем към първата чертичка: тоест сериозния и съсредоточен разговор, тъй като на това място Пайлън нанесе своя удар.
— Пабло — подхвана той, — не ти ли омръзна да спиш в канавките мокър, бездомен, самотен и без приятели?
— Не — каза Пабло.
Пайлън убедително смекчи гласа си.
— Така мислех и аз, моето момче, докато бях мръсен скитник. И бях доволен, защото не знаех колко хубаво е да си имаш малка къщичка и покрив над главата, и градинка. Ех, Пабло, това е то истинският живот!
— Хубаво е, да — съгласи се Пабло. Тогава Пайлън направи скока си.
— Виж какво, Пабло, защо не вземеш под наем част от моята къща? Тогава никога вече няма да спиш на студена земя. Никога няма да ти влиза в обувките твърдият пясък от пристанището. Кажи, не би ли живял тук с мен?
— Разбира се — каза Пабло.
— Слушай тогава! Ти ще плащаш само петнайсет долара на месец. И ще разполагаш с цялата къща, освен моето легло, а също и с цялата градина. Помисли си, Пабло! И ако някой рече да ти напише писмо, ще има адрес, на който да ти го изпрати.
— Разбира се — каза Пабло. — Ще ми порасне работата тогава.
Пайлън въздъхна от облекчение. До тоя миг той не бе усещал колко мъчително е тежал върху плещите му дългът към Дани. Макар да беше напълно сигурен, че Пабло никога няма да плати наема, това обстоятелство не пречеше на тържеството му. Ако някой път Дани поискаше пари, той можеше да каже: „Ще платя, когато Пабло ми плати!“
Минаха към по-долната чертичка и Пайлън си спомни колко щастлив е бил като малко момче.
— Тогава нямах грижи, Пабло. Тогава не знаех що е грях. Колко щастлив бях!
— Никога след това вече не сме били щастливи — с тъга се съгласи Пабло.
4
КАК ДЖИЗЪС МАРИЯ КОРКОРАН, ЕДИН ДОБЪР ЧОВЕК, НЕВОЛНО СТАНА ПРОВОДНИК НА ЗЛОТО
Животът течеше гладко за Пайлън и Пабло. Едно утро, когато слънцето бе изскочило върху боровете, а синият залив се гърчеше и блестеше под тях, те бавно и замислено станаха от леглата си.
Това е времето на тихата радост — слънчевото утро. Искрящата роса е още по тревата и всяко стръкче държи по един бисер, който е хубав, макар да няма стойност. Това не е време за бързане и суетене. В утрото мислите са бавни, дълбоки, златни.
Пабло и Пайлън, по сини дочени панталони и сини ризи, се разходиха в дерето зад къщата и след малко се върнаха, за да седнат на слънце пред верандата, да слушат клаксоните от улиците на Монтерей и да обсъждат с блуждаещи, сънливи гласове събитията в Тортила Флет; защото животът върви напред и всеки ден в Тортила Флет стават хиляди неща.
— Ако капчиците на росата бяха диаманти — каза Пабло, — щяхме да бъдем много богати. Цял живот щяхме да пием до насита.
Но Пайлън, над когото проклятието на реализма тежеше и винаги го мъчеше, добави:
— Тогава всеки би имал колкото щеш диаманти-Те нямаше да имат цена, а виното винаги струва пари. По-добре щеше да бъде всеки ден да вали вино вместо дъжд и да имаме варел, за да го събираме.