Падам на колене, треперя като при треска.
— Получил е слънчев удар.
— Не — прошепвам.
Държат ме, а гласът, дълбоко притаил се вътре, иска да излезе навън: „Това не е той, не е, не му вярвайте, пуснете ме, пуснете ме!“
Гледам нагоре, към надвесените над мен фигури, и клепачите ми потръпват. Почти докосват китката ми.
Отварям очи. Викът вътре прекъсва, треската отминава. Отново съм свободен, отново се издигам нагоре от хладната глъбина на кладенеца.
— Умрял е — казва някой.
— От какво?
— Вероятно от шок.
— Но защо от шок? — казвам аз. Вече ме наричат Сешънс, имам енергични устни и съм капитан на тези момчета. Стърча сред тях и гледам проснатото върху пясъка тяло. Хващам се за главата.
— Капитане?!
— Нищо, ще ми мине. Остра болка в главата. Така… Всичко е наред.
— Да идем на сянка, сър.
— Да — казвам, без да откъсвам очи от Джонс. — Не си струваше да идваме. Марс не го иска.
Теглим тялото назад към ракетата и чувствам как някъде в мен новият глас моли да го пусна. Притаен е в най-дълбокото на моето тяло.
Този път треската започва доста по-рано. Трудно ми е да удържа този глас.
— Скрийте се на сянка, сър. Не сте добре.
— Да — казвам. — Помогнете.
— Какво, сър?
— Нищо не съм казал.
— Току-що казахте „помогнете“.
— Нима съм казал нещо, Метюз?
Ръцете ми треперят. Пресъхналите устни жадно поглъщат въздуха. Очите сякаш ще изскочат от дъната си. „Не трябва! Не трябва! Помогнете ми! Пуснете ме!“
— Не трябва — казвам.
— Какво, сър?
— Нищо. Трябва да се освободя — казвам и стискам устата си в шепа.
— Какво ви става, сър? — крещи Метюз.
— Веднага всички се връщайте обратно на Земята! — крещя.
Вадя пистолета си.
Изстрел. Виковете прекъсват като скъсани. Бавно падам някъде в пространството.
Колко е хубаво да умреш след десет хиляди години очакване! Колко приятно е да чувстваш тази прохлада и слабост! Колко блажено е усещането животът да те напуска като гореща струя и на негово място да идва спокойното очарование на смъртта. Но това не може да продължава дълго.
Изстрел.
— Господи, той са самоуби! — крещя аз и отваряйки очи, виждам капитана, паднал до ракетата. В окървавената му глава зее дупка, а очите му са широко отворени. Навеждам се и го докосвам.
— Глупак. Защо го направи?
Те са изплашени. Те стоят около двата трупа, оглеждат марсианските пясъци и едва различимия в далечината кладенец, на дъното на който почива Риджънт. Обръщат се към мен, един от тях казва:
— Сега ти си капитан, Метюз.
— Знам.
— Останахме само шестима.
— Колко набързо стана!
— Не искам тук! Пуснете ме!
Крещят. Уверено тръгвам към тях.
— Чуйте ме — казвам и ги докосвам за ръцете, лактите, рамената. Млъкваме. Сега всички сме едно цяло.
— Не, не, не, не! — крещят гласове от тъмниците на телата ни.
Мълчаливо се гледаме един друг, към бледите ни лица и треперещите ръце. После всички като един извръщаме глава и поглеждаме към кладенеца.
— Време е — казваме ние.
— Не, не, не, не! — крещят шест гласа.
Краката ни крачат по пясъка като дванадесет пръста на една огромна ръка.
Навеждаме се над кладенеца. От прохладната глъбина ни гледат шест лица.
Един след друг се прехвърляме през стеничката и един след друг летим към потръпващата повърхност на водата.
Аз живея в кладенеца. Живея в него като мъгла, като изпарение в каменна глътка. Не се движа, не правя нищо, само чакам. Над мен примигват студени звезди, блести утринно слънце. Понякога пея древните песни на тоя свят, песните на неговата младост. Как да ми кажете кой съм, щом аз самият не го знам? Аз просто чакам.
Слънцето залязва. На небето се появяват звезди. Някъде в далечината припламва огън. Нова ракета приближава към Марс.