Глава XXV
В неделя сутринта Бош се обади на номера, даден му от Рамос, от телефонния автомат в един ресторант на име „Casa de Mandarin“ в центъра на Мексикали. Остави името си и номера, затвори и запали цигара. Две минути по-късно телефонът иззвъня. Беше Рамос.
— Que pasa, amigo?26
— Нищо. Искам да погледна снимките на престъпници, които имате, забрави ли?
— Вярно, вярно. Знаеш ли какво, ще те взема на път за натам. Дай ми половин час.
— Напуснах хотела.
— Тръгваш си, така ли?
— Не, просто напуснах хотела. Обикновено постъпвам така, когато някой се опитва да ме убие.
— Какво?
— Някой с пушка, Рамос. Ще ти разкажа. Както и да е, засега не съм отседнал никъде. Ако искаш да ме вземеш, намирам се в ресторант „Мандарин“ в центъра.
— След половин час. Искам да разбера за това.
Те затвориха и Бош се върна на масата, където Агила все още довършваше закуската си. И двамата бяха поръчали бъркани яйца с лютив доматен сос и кълцан кориандър, а за гарнитура имаха пържени кнедли. Храната бе много добра и Бош я бе изял бързо. Винаги го правеше след безсънна нощ.
Снощи, след като се насмя, отивайки си от „Инвайробрийд“, той се срещна с Агила в малката му къща край летището и мексиканският детектив му съобщи какво бе открил в хотела. Администраторът не могъл да даде почти никакво описание на мъжа, наел стая 504; казал само, че на бузата под лявото му око били татуирани три сълзи.
Агила не беше попитал Бош къде е бил. Сякаш знаеше, че няма да получи отговор. Вместо това му предложи канапето в оскъдно обзаведения си дом. Хари прие, но не заспа. Прекара нощта, втренчил се в прозореца. Обмисля нещата, докато през тънките бели пердета не проникна синкавосива светлина.
През повечето време мислите му бяха заети с Луциус Портър. Представяше си как трупът на детектива лежи върху студената стоманена маса, гол и восъчнобял, а Тереса Корасон го разпаря с ножиците. Помисли си за миниатюрните кръвоизливи, които тя щеше да открие в роговиците на очите му — доказателство за задушаване. Спомни си и онези случаи, когато бе в моргата заедно с Портър, за да наблюдават как правят аутопсии на други хора и как улеите на масата се напълват с тяхната плът. Сега на масата беше Луциус с парче дърво под врата, държащо главата му назад в очакване на хирурга. Точно преди зазоряване мислите на Хари се объркаха от умората и във въображението си изведнъж видя, че на стоманената маса беше самият той, а Тереса стоеше наблизо и подготвяше инструментите си за аутопсията.
Тогава седна и потърси цигарите си. Освен това си обеща, че никога няма да се озове на онази маса. Не и по този начин.
— Отделът за борба с наркотиците? — обади се Агила, след като побутна чинията си настрана.
— А?
Мексиканецът кимна към пейджъра на колана му. Току-що го бе забелязал.
— Да. Поискаха да си го сложа.
Бош беше убеден, че трябва да му вярва и че Агила бе заслужил доверието му. Не му пукаше за мнението на Рамос или на Корво. През целия си живот бе живял и работил по обществения калъп. Надяваше се обаче, че е преодолял мисленето по калъп, че взима свои решения. Щеше да разкаже на мексиканеца как стояха нещата, когато му дойдеше времето.
— Тази сутрин ще ходя там, за да погледна едни снимки и материали. Да се срещнем по-късно.
Агила се съгласи и каза, че ще отиде до съдебния център да оправи документите, потвърждаващи смъртта на Фернал Гутиерес-Льоса. Бош искаше да му каже за лопатата с новата дръжка, която видя в „Инвайробрийд“, но се отказа. Смяташе да съобщи само на един човек за проникването там.
Известно време и двамата мълчаха; американецът пиеше кафе, а мексиканецът чай. Накрая Хари попита:
— Виждал ли си някога Сорильо лично?
— Да, отдалеч.
— Къде? На коридите?
— Да, на арената. Папата често присъства, за да гледа своите бикове. Той обаче има ложа под козирката, която е запазена за него всяка седмица. Аз съм си позволявал само билети за слънчевата страна на стадиона. Ето защо съм го наблюдавал от голямо разстояние.
— Той е за биковете, а?
— Моля?
— Отива да види как биковете му побеждават, а не тореадорите, нали?
— Не. Отива да види как биковете му ще умрат достойно.
Бош не беше сигурен какво означаваше това, но го пренебрегна.
— Искам да отида днес. Можем ли да влезем? Ще ми се да седя в ложа, близо до тази на Папата.
— Не зная. Скъпи са. Понякога не успяват да ги продадат. А дори и тогава ги държат заключени…
— Колко струват?
— Страхувам се, че ще ти трябват поне двеста американски долара. Много е скъпо.
Бош извади портфейла си и отброи двеста и десет долара. Остави десетачката на масата за закуската и побутна останалите по избелялата зелена покривка към Агила. Хрумна му, че мексиканският детектив изкарваше по-малко пари за шестдневна работна седмица. Щеше му се да не бе взел така лесно решението, което би струвало на Агила часове внимателно обмисляне.