Небето над Мексикали беше чисто, а въздухът хладен. Изглежда, времето щеше да е идеално. Хари почувства как нетърпението гъделичка гърлото му. Причините бяха две: щеше да види ритуала на бикоборството и може би Сорильо — мъжът, чието име и слава така бяха изпълнили последните три дни, че сам се улови да се поддава на мита за него. Просто искаше да види Папата в естествената му среда — заедно с биковете и с хората му.
Той паркира на „Пласа Хустисиа“ и извади от жабката един бинокъл. Арената бе само на три пресечки оттам и Бош предположи, че ще идат пеш. След като показа картата си на полицая на пропуска и му бе позволено да влезе, той намери Агила зад единственото бюро в залата на следователите. Пред него имаше няколко написани на ръка доклади.
— Взе ли билетите?
— Да, у мен са. Имаме ложа от слънчевата страна. Това няма да бъде проблем, защото в ложите не прониква много слънце.
— Близо ли е до ложата на Папата?
— Почти точно срещу нея… ако той дойде днес.
— Да, ако. Ще видим. Готов ли си?
— Да, приключих с докладите по случая Фернал Гутиерес-Льоса. Докато не бъде задържан някой заподозрян.
— Което вероятно никога няма да стане тук.
— Така е… Мисля, че вече трябва да тръгваме.
Бош вдигна бинокъла.
— Готов съм.
— Ще бъдеш толкова близо, че няма да имаш нужда от него.
— Не съм го взел, за да гледам биковете.
По пътя за арената те се вляха в непрестанен поток от хора, запътили се в същата посока. Мнозина си носеха малки квадратни възглавнички, на които щяха да седнат на стадиона. Те минаха покрай няколко невръстни деца, които бяха напълнили ръцете си с възглавнички и ги продаваха по долар бройката.
След като влязоха през входа, Бош и Агила се спуснаха по едни бетонни стъпала до площадка, където мексиканецът показа билетите им на някакъв разпоредител. После онзи ги поведе по подобен на катакомба коридор, извиващ се по периферията на стадиона. Отляво имаше дървени вратички с номера.
Разпоредителят отвори врата номер седем и те влязоха в помещение, не по-голямо от затворническа килия. Подът, стените и таванът бяха просто небоядисан бетон. Сводестият таван се спускаше напред и оставяше отвор към арената, широк метър и петдесет. Бяха точно на първия ред, където матадори, тореадори и други участници в боевете стояха и чакаха. Бош подушваше мръсната арена, миризмата на коне и бикове, кръвта. На задната стена бяха облегнати шест сгънати железни стола. След като Агила благодари на разпоредителя, затвори вратата и я заключи, те разгънаха два стола и седнаха.
— Тук е като в бункер — отбеляза Бош, докато гледаше през процепа към ложите от другата страна на арената. Не видя Сорильо.
— Какво е бункер?
— Няма значение — рече Бош, защото осъзна, че и той никога не бе влизал в бункер. — Прилича на затворническа килия.
— Може би — отвърна Агила.
Хари усети, че го беше обидил. Бяха на най-хубавите места на стадиона.
— Карлос, страхотно е. Оттук ще виждаме всичко.
В бетонната ложа беше и шумно, а освен миризмите от арената се носеше пропиващата воня на разлята бира. В малкото помещение кънтяха хиляди стъпки, докато стадионът над тях се пълнеше. Някъде далеч на горните редове свиреше оркестър. Бош погледна към арената и видя, че представяха тореадорите. Почувства нарастващото вълнение на тълпата. Ехото в ложата се усили, когато публиката започна да приветства покланящите се матадори.
— Мога да пуша тук, нали? — попита той.
— Да — отговори Агила и стана. — Cervesa?27
— С удоволствие бих пийнал „Текате“, ако има.
— Има, разбира се. Заключи вратата. Ще почукам.
Мексиканецът кимна към вратата и излезе. Хари заключи и се запита дали го прави, за да се защити, или просто за да се отърве от неканени зяпачи. Щом остана сам, осъзна, че не се чувстваше защитен в крепостната обстановка. В крайна сметка тук не беше като в бункер.
Вдигна бинокъла и огледа отворите на ложите отсреща. Повечето бяха все още празни, а сред хората, заели вече местата си, никой не му заприлича на Сорильо. Забеляза обаче, че много от ложите бяха обзаведени по поръчка. На задните стени се виждаха рафтове с алкохол или гоблени, столовете бяха тапицирани. Това бяха сенчестите ложи на редовните посетители. Не след дълго Агила почука и Бош го пусна да влезе с бирите. Тогава зрелището започна.
Първите две борби бяха безлични и скучни. Агила ги определи като блудкави. Матадорите бяха бурно освиркани от публиката, когато последните забивания на сабите им във вратовете на съответните бикове не успяха да ги убият и всичко се превърна в разточителна и кървава проява, нямаща нищо общо е изкуство или с проверка за храброст.