Той кимна, за пореден път готов да слуша.
— Преподавам английски и литература в гимназията „Грант“ във Вали — каза тя. — Възлагам на учениците си много книги за Лос Анжелис, за да могат да добият представа за историята и отличителните белези на тяхното общество. Бог ми е свидетел, че малко от тях са родени тук. Както и да е, една от книгите, които им давам, е „Дългото сбогуване“. Разказва се за един детектив.
— Чел съм я.
— Там има един ред, който зная наизуст: „Няма по-опасен капан от този, който сам си поставиш.“ Когато чета това, мисля за мъжа си. И за мен.
Тя пак започна да плаче. Тихо, без да сваля поглед от Бош. Този път той не кимна. Съзря нуждата в очите й и като прекоси стаята, сложи ръка на рамото й. Беше неловко, ала после тя се прилепи към него и отпусна глава на гърдите му. Остави я да плаче, докато тя не се отдръпна.
След един час Бош си бе у дома. Той взе полупълната чаша с вино и бутилката, която стоеше на масата от вечеря. Излезе на задната веранда, седна, пи и обмисля нещата до рано сутринта. Тлеещият пожар от другата страна на прохода бе угаснал. Сега обаче нещо гореше в самия него.
Явно Калексико Мур си бе отговорил на въпрос, който всички хора таят дълбоко в себе си. Хари Бош също бе копнял да намери отговора.
„Разбрах какъв съм.“
И това го бе убило. Тази мисъл удряше Бош като с юмрук вътре, в най-скритите кътчета на сърцето му.
Глава V
Сутринта на четвъртъка след Коледа бе един от онези моменти, за които фотографите на пощенски картички се молят. В небето нямаше и следа от смог. Пожарът по хълмовете бе изгаснал и пушекът отдавна бе издухан от тихоокеански бризове. След него лосанджелиският район се радваше на синьо небе и пухкави кълбести облаци.
Бош реши да се спусне от хълмовете по дългия маршрут. Да кара по „Удроу Уилсън“, докато стигне до пресичащия го „Мълхоланд“, и сетне да хване лъкатушещия път през „Никълс каньон“. Обичаше да гледа покритите със сини глицинии и виолетови цветя хълмове, на чиито хребети бяха кацнали застаряващи къщи за милиони долари и придаваха на града една вече угасваща слава. Докато караше, той мислеше за предната вечер и за това как се бе почувствал, когато утешаваше Силвия Мур. Почувства се като ченге от картина на Рокуел6. Като човек, от когото нещо зависи.
Щом напусна хълмовете, той кара по „Дженъси“ до „Сънсет“ и после пое напряко към „Уилкокс“. Паркира зад управлението и като мина край прозорците с решетки на изтрезвителното, влезе в детективското бюро. Мрачното настроение в общата зала бе по-тежко от цигарен дим в порнокино. Другите детективи седяха по масите, заболи глави надолу. Повечето говореха тихо по телефона или бяха заровили лица в книжата, които изпълваха живота им в непрестанен поток.
Хари седна на масата на отдел „Убийства“ и погледна седящия отсреща Джери Едгар, негов партньор при част от случаите. Вече нямаше постоянни партньори. Бюрото изпитваше недостиг на работна ръка и наемането на нови хора и повишенията в отдела бяха замразени поради орязания бюджет. Тяхната група бе останала с петима детективи. Началникът на бюрото, лейтенант Харви „Деветдесет и осем“ Паундс7, успяваше да го ръководи, като оставяше детективите да работят сами, с изключение на ключови случаи, опасни задачи или арести. Бош и без това обичаше да действа сам, но повечето детективи се оплакваха.
— Какво става? — попита той Едгар. — Мур ли?
Едгар кимна. Бяха сами на масата. Шелби Дън и Карън Мошито обикновено идваха след девет, а Луциус Портър вадеше късмет, ако успееше да изтрезнее достатъчно и да се отбие към десет.
— Преди малко „Деветдесет и осем“ излезе от кабината и каза, че са сравнили отпечатъците. Мур е. Сам си е пръснал тиквата.
Те помълчаха няколко минути. Хари прегледа книжата на бюрото си, ала не можеше да спре да мисли за Мур. Представи си как Ървинг или Шийхан, или може би дори Частайн се обаждат на Силвия Мур, за да й кажат, че самоличността е потвърдена. Виждаше как тъничката му връзка със случая се изпарява като дим. И без да се обръща, разбра, че някой стоеше зад него. Озърна се и видя, че Паундс го гледа отвисоко.
— Хари, заповядай вътре.
Покана за стъклената кабина. Погледна Едгар, който му показа с очи, че нищо не знае. Хари стана и последва лейтенанта в кабинета му в предната част на залата. Беше малко помещение е прозорци от трите страни, което позволяваше на Паундс да наглежда подчинените си, но и да ограничи прекия контакт с тях. Не му се налагаше да ги слуша, да ги мирише или да ги опознава. Щорите, които често ги скриваха от погледа му, тази сутрин бяха вдигнати.