— Какви ги говориш? Как така сте го загубили?
— Имам предвид, че не сме го виждали от десетина дни. Смятаме обаче, че е в ранчото. Просто се е покрил и е променил обичайния си ред.
— Обичайния си ред?
— Папата е човек, който обича да бъде на показ. Харесва му да ни дразни. Обикновено обикаля ранчото с джип и преследва койоти, стреля със своя „Узи“, възхищава се на биковете си. Има един специален бик — шампион, който веднъж убил някакъв матадор. Казва се Ел Темблар. Сорильо излиза често, за да наблюдава този бик. Той, изглежда, е като него. Много горд. Както и да е, Сорильо не е бил забелязан в ранчото или на арената за бикове, където по навик ходи в неделя. Не е бил засечен да обикаля кварталите и да си припомня откъде е произлязъл. Той е всеизвестна личност във всички тях. Тази глупост с папата на Мексикали му доставя голямо удоволствие.
Бош се опита да си представи живота на Сорильо. Знаменитост в град, за който нямаше знаменитости. Запали си цигара. Искаше да се махне оттук.
— И кога е бил видян за последен път?
— Ако все още е там, не си е показвал носа на двора от петнайсети декември. Тогава беше неделя. Бил е на арената, за да наблюдава биковете си. Това е последното му появяване. Според някои информатори е бил видян и по-скоро, на осемнадесети. Твърдят, че са го зърнали да се шляе из двора. Това обаче е всичко. Или се е чупил, или се е покрил, както вече казах.
— Може би, защото е наредил да бъде очистен полицай.
Корво кимна.
След това Бош си тръгна сам. Корво каза, че ще се обади от телефонния автомат. Хари излезе от бара, почувства пронизващия нощен въздух и дръпна за последен път от цигарата си. Забеляза раздвижване в тъмния парк от другата страна на улицата. Сетне един от лудите навлезе в осветения участък под една улична лампа. Беше негър, който вдигаше високо крака и правеше резки движения с ръцете си. Той отривисто се обърна и се понесе обратно към мрака. Беше тромбонист в оркестър, маршируващ в някакъв друг свят.
Глава XVIII
Блокът, в който Кал Мур бе живял, беше триетажна постройка и на булевард „Франклин“ се открояваше не повече от такситата на летището. Просто още една от многото измазани с хоросан сгради, строени след Втората световна война, които изобилстваха по улиците в този район. Казваше се „Фонтаните“, ала те бяха запълнени с мръсотия и превърнати в кашпи за цветя. На около една пресечка оттук се намираше палатата, служеща за седалище на църквата „Християнска наука“12, и белият неонов надпис на комплекса хвърляше неестествена светлина към тротоара, където стоеше Бош. Беше почти десет часа, поради което не се притесняваше, че някой ще му предложи да направи тест на личността му. Стоя, пуши и разглежда блока половин час, преди най-сетне да се реши да влезе с взлом.
Сградата се заключваше, но все едно бе отворена. Бош бутна резето на входната врата с нож за масло, който държеше при шперцовете в жабката на своя „Каприс“. Следващата врата, която водеше към коридора, не представляваше проблем. Тя имаше нужда от смазване и това си личеше, тъй като не беше затворена плътно. Той влезе, прегледа списъка на обитателите и откри името на Мур изписано срещу апартамент седем, етаж трети.
Апартаментът на Мур бе в края на коридор, минаващ по средата на етажа. Хари видя, че вратата бе запечатана от полицията. Той преряза лепенката с малко ножче, висящо на връзката с ключове, и после коленичи, за да огледа бравата. В коридора имаше още два апартамента. Не чу от никой от тях да долита звукът на телевизор или разговор. Коридорът бе добре осветен, така че фенерчето не му трябваше. Вратата на Мур имаше стандартна брава с обикновено резе. С помощта на инструментите си Бош се справи с ключалката за по-малко от две минути.
Когато хвана топката на вратата с кърпичка, за да я отвори, той отново се запита доколко е благоразумно идването му тук. Ако Ървинг или Паундс научеха, щеше да се озове на улицата в синя униформа преди началото на новата година. Още веднъж хвърли поглед назад по коридора и отвори вратата. Трябваше да влезе. Изглежда, на никой друг не му пукаше какво е станало с Кал Мур и това беше добре. Обаче поради някаква неясна причина на Бош му пукаше. Смяташе, че може да открие тази причина тук.
След като влезе в апартамента, той затвори вратата и я заключи наново. След две крачки се спря и изчака очите му да привикнат. Вътре миришеше на мухъл и беше тъмно, ако не се смяташе синкавобялата светлина от църквата, процеждаща се през прозрачните пердета на прозореца в дневната. Бош влезе в стаята и запали лампата, поставена на масичката до едно старо безформено канапе. На светлината се видя, че апартаментът бе обзаведен със същия декор, с който вероятно е бил и преди двайсет години. По изтъркания тъмносин килим бяха отъпкани пътечки като по изкуствената трева на стадион. Водеха от кушетката към кухнята и към коридора вдясно.