Секретарката в адвокатската кантора на последния етаж в една от административните кули на „Пършинг скуеър“ каза на Бош, че Холър се е пенсионирал неотдавна поради влошено здравословно състояние. В телефонния указател адреса му го нямаше, обаче фигурираше в списъка на зарегистрираните гласоподаватели. Холър беше демократ и живееше на „Кенън драйв“ в Бевърли Хилс. Бош винаги щеше да помни розовите храсти от двете страни на алеята към луксозната къща на баща си. Розите бяха съвършени.
Прислужницата, която отвори вратата, заяви, че господин Холър не приемал посетители. Бош поръча на жената да му предаде, че синът на Марджъри Луи е дошъл да изкаже почитанията си. Десет минути по-късно го преведоха покрай членовете на адвокатското семейство. Всички те стояха в коридора със странни изражения. Старецът им бе наредил да напуснат стаята му и да изпратят Бош сам. Като се приближи до леглото, Хари прецени, че адвокатът сега тежеше към четиридесет килограма и че нямаше нужда да го пита какво не е наред, защото и сам виждаше, че рак го изяждаше отвътре навън.
— Мисля, че зная защо си дошъл — каза той с дрезгав глас.
— Исках само да… Не зная какво.
Дълго време стоя безшумно и наблюдава как старецът се изтощаваше само като държеше очите си отворени. Една тръбичка влизаше под завивките от кутия, поставена отстрани на леглото. Кутията пиукаше периодично и изпомпваше обезболяващ морфин в кръвта на умиращия. Старецът изучаваше сина си безмълвно.
— Не искам нищо от вас — рече Бош най-сетне. — Не зная, като че ли само исках да сте сигурен, че съм се справил. Добре съм. В случай че изобщо сте се притеснявали.
— Участва ли във войната?
— Да. С това е приключено.
— Синът ми… Другият ми син, той… Аз му спестих това… Какво смяташ да правиш сега?
— Не зная.
След възцарилата се отново тишина старецът като че ли кимна. После каза:
— Казваш се Хари. Майка ти ми каза. Тя ми е разказвала много за теб… Но аз не можех… Разбираш ли? Времената бяха други. А след като мина толкова време, не можех… не можех да обърна нещата.
Бош само кимна. Не беше дошъл, за да причини още болка на човека. Последва поредното мълчание и той чу затрудненото му дишане.
— Хари Холър — прошепна старецът с гаснеща усмивка на тънките си, напукани устни, изгорели от химиотерапията. — Това можеше да си ти. Чел ли си Хесе14?
Бош не го разбра, ала кимна отново. Чу се пиукащ звук. Той наблюдава около минута как дозата, изглежда, оказваше някакво въздействие. Очите на стареца се затвориха и той въздъхна.
— По-добре да тръгвам — обади се Хари. — Пазете се.
Той докосна немощната синкава ръка на баща си, който стисна пръстите му силно, почти отчаяно, след което ги пусна. Когато пристъпи към вратата, чу стържещия глас на стареца.
— Прощавайте, не ви чух?
— Казах, че съм се притеснявал за теб.
Една сълза се стичаше по бузата на стареца към бялата му коса. Бош кимна пак, а две седмици по-късно стоеше на един хълм над участъка „Гууд Шепърд“ в гробището „Форест Лоун“ и гледаше как спускат бащата, когото изобщо не познаваше, в земята. По време на церемонията видя една групичка хора, за които подозираше, че са трите му природени сестри и единият му брат. Природеният му брат, вероятно роден няколко години след него, го наблюдаваше по време на погребението. Накрая Бош се обърна и си тръгна.
Към десет Хари спря на някакъв крайпътен ресторант, който се казваше „El Oasis Verde“15 и хапна един миш-маш. Масата му бе до прозорец с изглед към синьо-бяла водна ивица, наречена Солтън Сий16 и към Шоколадовите планини, които бяха по-далеч на изток. Бош тихо се наслаждаваше на красотата и простора на пейзажа. Когато се нахрани и сервитьорката напълни термоса му, той излезе на мръсния паркинг и се облегна на калника на автомобила си, за да подиша хладния чист въздух и да се огледа пак.
Природеният брат сега беше скъпоплатен адвокат, а Хари стана ченге. В това имаше странно съответствие, което намираше за приемливо. Те не бяха говорили досега и вероятно никога нямаше да го сторят.
Продължи по шосе 86 на юг през низината между Солтън Сий и планинската верига Санта Роса. Това бе обработваема земя изцяло под морското равнище. Императорската долина. Голяма част от нея беше разделена на огромни блокове от напоителни канали и докато Бош пътуваше, го съпровождаше миризмата на тор и пресни зеленчуци. Камиони с открити каросерии, натоварени с щайги марули, спанак и кориандър, от време на време излизаха от селските пътища пред него и го забавяха. Хари обаче не възразяваше и ги изчакваше търпеливо да минат.