— Характер на посещението? — попита служителят. Беше облечен с избеляла униформа, някога зелена на цвят. Шапката му бе почерняла от пот по ширита.
— Служебен. Имам среща на „Пласа Хустисиа“.
— Аха. Знаете ли пътя?
Бош вдигна едната карта от седалката и кимна. Сетне граничарят погледна розовата разписка.
— Не сте въоръжен — отбеляза той, след като прочете документа. — Оставяте четирийсет и четири калибровия си пистолет, а?
— Така пише.
Служителят се усмихна и на Бош му се стори, че вижда недоверие в очите му. Мексиканецът кимна и му махна да продължи. Колата моментално потъна в потока автомобили, движещ се по широк булевард, на който нямаше разчертани с боя платна. На моменти превозните средства вървяха в шест колони, а понякога и в четири или пет. Колите се прегрупираха плавно. Не се чуваха никакви клаксони и потокът напредваше бързо. Той измина километър и половина, преди движението да бъде спряно от червен светофар и да му се удаде случай да се консултира с картите.
Установи, че се намира на булевард „Лопес Матеос“, който в крайна сметка отвеждаше до съдебния център в южната част на града. Светна зелено и движението се възстанови. Бош се поотпусна и докато караше, се огледа наоколо, без да спира да следи внимателно променящите се конфигурации на автоколоните. От двете страни на булеварда се нижеха стари магазини и индустриални зони. Боядисаните в пастелни цветове фасади бяха почернели от изгорелите газове на течащата река от метал и гледката силно потискаше Бош. Няколко големи училищни автобуса „Шевролет“ с разноцветни надписи се движеха по пътя, но те не бяха достатъчни, за да разведрят обстановката. Булевардът свиваше рязко на юг и после заобикаляше около кръстовище, в средата на което имаше паметник — златен мъж върху изправил се на задните си крака жребец. Забеляза, че няколко мъже, повечето със сламени каубойски шапки, стояха на „острова“ в средата или се подпираха в основата на паметника. Те зяпаха морето от автомобили. Общи работници, чакащи работа. Погледна картата и видя, че мястото беше площад „Бенито Хуарес“.
След още минута стигна до комплекс от три големи сгради, на всяка от които имаше гора от антени и сателитни чинии. На една табела край улицата пишеше:
Той влезе в паркинга. Нямаше нито монетни автомати, нито кабина за такси. Намери празно място и паркира. Докато седеше в колата и разглеждаше комплекса, не можеше да превъзмогне усещането, че бяга от нещо или от някого. Смъртта на Портър го потресе. Той също бе там тогава. Чудеше се как се отърва и защо убиецът не се опита да пречука и него. Най-простото обяснение бе, че не е искал да рискува с премахването на две жертви едновременно. Ала това би могло да се обясни и просто със спазване на нарежданията от наемен убиец, получил инструкции да премахне Портър. Имаше чувството, че ако случаят беше такъв, то заповедта бе дошла от Мексикали.
Всяко от трите здания на комплекса гледаше към една от страните на триъгълен площад. Бяха в модерен стил, с фасади от кафяв и розов пясъчник. Всички прозорци на третия етаж на една от сградите бяха облепени отвътре с вестници. Бош предположи, че целта е да се предпазят от залязващото слънце. Това придаваше бедняшки вид на зданието. Над главния вход бе изписано с букви от хром:
Той излезе от колата с папката за Хуан Доу №67, заключи вратата и се упъти натам.
Докато пресичаше площада, Бош видя десетки хора и много продавачи предимно на хранителни стоки и по-малко на занаятчийски изделия. На стълбите пред полицейското управление няколко момиченца се приближиха с протегнати ръце и се опитаха да му продадат дъвки или гривни, плетени от цветни конци. Той благодари и отказа. Когато отвори вратата към фоайето, ниска жена, крепяща на рамото си поднос с шест пасти, едва не се сблъска с него.
В чакалнята вътре имаше четири реда пластмасови столове, обърнати към гише, на което се подпираше униформен служител. Почти всички столове бяха заети и всеки от седналите се бе вторачил в полицая. Той носеше огледални очила и четеше вестник. Бош се приближи към него и му каза на испански, че има уговорена среща с детектив Карлос Агила. Отвори кутийката със значката си и я остави на гишето. Мъжът пред него не изглеждаше впечатлен, обаче бавно посегна под плота и извади телефон. Апаратът беше стар, много по-стар от сградата, в която се намираха, и сякаш му бе нужен цял час, за да навърти номера.