Бош настоя да шофира и поясни, че не иска да оставя каприса на паркинга, защото не бил негов. Не обясни обаче, че искаше да е близо до пистолета си, лежащ все още в багажника. Докато прекосяваха площада, те отпратиха с махване децата, протегнали ръце към тях.
В колата Бош попита:
— Как ще установим самоличността без отпечатъци?
Агила взе папката от седалката.
— Приятелите и жена му ще разгледат снимките.
— В къщата му ли отиваме? Мога да взема отпечатъци и да ги отнеса обратно в Лос Анжелис, за да ги погледне специалист. Така ще потвърдим самоличността.
— Не е къща, детектив Бош, а барака.
Бош кимна и запали колата. Агила направляваше пътя му на юг до булевард „Ласаро Карденас“, по който за кратко поеха на запад, преди да свият пак на юг по улица „Канто Родадо“.
— Отиваме в бедняшкия квартал — каза Агила. — Известен е като Ciudad de los Personas Perdidos. Град на изгубените души.
— Това е значението и на татуировката, нали? Духчето? Изгубени души.
— Да, така е.
Бош се замисли за миг, след което попита:
— Далече ли е от „Града на изгубените души“ до „Светци и грешници“?
— Този квартал също е в югозападната част. Не е далеч. Ще ви го покажа, ако желаете.
— Да, вероятно.
— Има ли някаква причина, поради която питате?
Бош си спомни предупреждението на Корво да не вярва на местните полицаи.
— Просто ми е любопитно — отвърна той. — Става дума за друг случай.
Веднага се почувства виновен, че не беше откровен с Агила. Той бе полицай и Хари чувстваше, че заслужава да бъде смятан за чист до доказване на противното. Според Корво обаче не беше така. Известно време след това караха мълчаливо. Отдалечаваха се от града и от успокояващото движение, от сградите. Търговските центрове, магазините и ресторантите отстъпваха място на все повече бараки и картонени колиби. Край пътя видя хладилна камера, служеща за нечий дом. Хората, които подминаваха, седяха на ръждясали двигатели и петролни варели и зяпаха колата с кух поглед. Бош се мъчеше да не отмества очи от прашния път.
— В участъка ви викат Чарли Чан. Защо?
Попита го предимно защото бе нервен и смяташе, че един разговор можеше да му отвлече вниманието от смущаващото и неприятно пътуване.
— Да — потвърди Агила. — Причината е, че съм китаец.
Бош се извърна и го погледна. В профил можа да надникне зад очилата и да види леко дръпнатите му очи. Вярно беше.
— По-точно, отчасти. Един от дядовците ми е бил такъв. В Мексикали има голяма китайско-мексиканска общност, детектив Бош.
— Разбирам.
— Мексикали е основан в началото на века от компания, занимаваща се със земите край река Колорадо. Те притежавали огромни площи земя от двете страни на границата и се нуждаели от евтина работна ръка за прибиране на памука и зеленчуците им. Основали Мексикали от другата страна на границата, точно срещу Калексико. Предполагам, че поне според плана е трябвало единият да е като огледално отражение на другия. Докарали десет хиляди китайци, всичките мъже, и вече имали град. Град на компанията.
Бош кимна. Никога не беше чувал историята, но му се стори интересна. Беше видял много китайски ресторанти и надписи, докато караше през града, а не си спомняше да е срещнал много азиатци.
— Всички ли са останали? Китайците, искам да кажа — рече той.
— Да, повечето. Ала както казах, десет хиляди китайци. Никакви жени. Компанията не би го позволила. Смятали, че така ще се забави работата. По-късно дошли и жени. Но в повечето случаи мъжете си взимали съпруги от мексикански семейства. Кръвта се смесила. Обаче както вероятно сте забелязали, голяма част от културата се е запазила. Ще се насладим на някое китайско ястие следобед, нали?
— Да, разбира се.
— Полицейската професия до голяма степен си е останала приоритет на чистите мексиканци. Няма много като мен в щатската полиция. Ето защо ми викат Чарли Чан. Другите ме смятат за аутсайдер.
— Мисля, че зная как се чувствате.
— Ще дойде момент, детектив Бош, в който ще можете да ми вярвате. Търпеливо ще изчакам да обсъдим другия случай, за който споменахте.
Бош кимна, почувства неудобство и се помъчи да се концентрира върху шофирането. Скоро Агила му посочи тесен черен път, минаващ през центъра на бедняшкия квартал. Имаше панелни постройки с равни покриви, на чиито входове висяха одеяла. Към тях бяха направени пристройки от шперплат и алуминиеви листове. Наоколо бяха разпилени боклуци и разни останки. Изпити и изнемощели хора се мотаеха и се заглеждаха по каприса с калифорнийски номера, когато той минаваше край тях.
— Спрете до сградата с изрисуваната звезда — насочи го Агила.
Бош видя звездата. Беше нарисувана на ръка върху панелната стена на едно от жалките жилища. Над звездата бе изписано „Personas Perdidos“, а отдолу бяха надраскани думите: „Honorable Alcalde y Sheriff“20.