Той паркира пред бардака и зачака още инструкции.
— Ако сте си помислили, че е кмет или шериф, нито едно от двете не е вярно — поясни Агила. — Арнолфо Муньос де ла Крус е просто човек, който тук би могъл да се нарече умиротворител. Възстановява реда в едно място на безредие. Или поне се опитва. Шериф е на „Града на изгубените души“. Той ни насочи към изчезналото лице. Ето къде е живял Фернал Гутиерес-Льоса.
Бош излезе с папката за Хуан Доу. Докато заобикаляше каприса отпред, повторно прокара ръка по якето си над кобура. Това бе подсъзнателно движение, което правеше винаги, когато работеше върху случай и излизаше от колата. Този път обаче, след като не усети успокояващия допир на оръжието, той болезнено осъзна, че е невъоръжен чужденец в чужда страна. Не можеше да извади своя „Смит и Уесън“ от багажника в присъствието на мексиканеца, поне докато не го опознаеше по-добре.
Агила удари глинената камбанка, която висеше до входа на постройката. Врата нямаше. Само одеяло, провесено на летва, която бе закована хоризонтално в горната част на отвора. Някой отвътре извика „Abierto“21 и те влязоха.
Муньос беше нисичък мъж с много тъмен тен и с прошарена коса, вързана на опашка отзад. Не носеше риза и така се виждаха шерифската звезда, татуирана в дясната част на гърдите му, и духчето, изрисувано отляво. Мъжът погледна първо Агила, сетне любопитно се взря в Бош. Агила представи колегата си и обясни на Муньос защо бяха дошли. Говореше достатъчно бавно, за да може Бош да разбира. Агила помоли стареца да хвърли поглед на едни снимки. Това озадачи Муньос за миг, но после Хари измъкна направените в моргата фотографии от папката и мексиканецът разбра, че снимките бяха на мъртвец.
— Това Фернал Гутиерес-Льоса ли е? — попита го Агила, след като му остави достатъчно време да ги разгледа.
— Той е. — Муньос отмести поглед.
Бош едва сега се огледа. Едностайната барака много приличаше на голяма затворническа килия. Имаше само най-необходимото. Едно легло, гардеробче с дрехи, пешкир, закачен на облегалката на стар стол, свещ и чаша с четка за зъби, сложена върху картонената кутия до кревата. Носеше се лоша миризма и той се почувства неудобно, че е нахлул вътре.
— Къде е бил домът му? — попита Бош колегата си на английски.
Агила погледна към Муньос и каза:
— Съжалявам, че сте загубили приятеля си, господин Муньос. Ще поема задължението да уведомя съпругата му. Знаете ли дали си е у дома?
Муньос кимна и отвърна, че жената си била у тях.
— Бихте ли дошли с нас, за да ни помогнете?
Мексиканецът кимна пак, взе от леглото една бяла риза и я облече. После отиде до вратата, вдигна завесата над отвора и я задържа, за да минат.
Бош първо отиде до багажника на каприса и извади от куфарчето си инструментите за взимане на отпечатъци. После се спуснаха още надолу по прашната улица до една шперплатова барака с брезентен навес отпред. Агила докосна лакътя на Бош.
— Сеньор Муньос и аз ще се заемем с жената. Ще я изведем навън. Вие влезте, съберете отпечатъците, които са ви нужни, и направете каквото там още е необходимо.
Муньос извика името Марита и след няколко секунди една ниска жена надникна иззад бялата найлонова завеса за баня, закачена на входа. Щом видя Муньос и Агила, тя излезе. Бош разбра по лицето й, че вече знаеше новината, която мъжете бяха дошли да й съобщят. При жените винаги беше така. Хари си спомни първата вечер, когато видя Силвия Мур. Тя също знаеше. С всички тях бе така. Подаде папката на Агила, в случай че жената желаеше да погледне снимките, и се шмугна в стаята, споделяна преди от нея и Хуан Доу.
Мебелировката вътре бе оскъдна. Дотук нищо изненадващо. Дюшек персон и половина лежеше върху дървена платформа. От едната му страна имаше самотен стол, а от другата бюро, направено от дърво и кашони. В гардеробчето висяха само няколко дрехи. Задната стена на помещението представляваше голямо парче необработен алуминий, върху което бе изписана марката на бира „Текате“. Там бяха закрепени рафтове от дървени летви, а отгоре им имаше кутийки от кафе, кутия пури и други дреболии.
Бош чуваше как жената плаче тихичко пред бараката и как Муньос се опитва да я утеши. Бързо огледа стаята, като се мъчеше да реши кое място е добро за взимане на отпечатъци. Даже не бе сигурен дали трябваше да го прави. Сълзите на жената като че ли потвърждаваха самоличността.
Той се приближи до рафтовете и с нокът отвори кутията за пури. Вътре имаше мръсен гребен, няколко песос и една игра домино.