— Не съм длъжен да отговоря. Нямате никакво…
— Човекът от другата страна на пътя ли? Папата ли е собственикът?
Илай стана и посочи вратата.
— Не зная за какво говорите, но си тръгвате веднага. И ще се свържа с щатската полиция, както и с американските и мексикански власти. Ще видим дали това е начинът, по който трябва да действа лосанджелиската полиция на чужда земя.
Бош и Агила се върнаха в коридора и затвориха вратата. Хари остана за малко на място и се ослуша за набиране на телефонен номер или за стъпки. Не чу нищо и се обърна към вратата в края на коридора. Опита да я отвори, ала беше заключена.
Пред вратата на прокуратурата той наведе глава напред и се ослуша, но не чу нищо. Отвори я, без да почука, и мъж, на чието чело бе изписано бюрократ, вдигна поглед от малкото дървено бюро, зад което седеше. Стаята бе около четири пъти по-малка от кабинета на Илай. Мъжът носеше бяла риза с къси ръкави и тясна синя вратовръзка. Той бе с късо подстригана бяла коса, мустаци, подобни на края на четка за зъби, и малки студени очи. Те бяха скрити зад двуфокусни очила, притискащи розовите му дундести слепоочия. Върху капачето на джоба висеше пластмасова табелка с името му: Джери Динсмор. На бюрото имаше полуизядено бурито22, сложено върху омазнен вестник.
— Мога ли да ви помогна? — попита той с пълна уста.
Бош и Агила влязоха. Хари му показа личната си карта и му позволи добре да я разгледа. Сетне остави снимката от моргата на бюрото, непосредствено до буритото. Динсмор я погледна, след което сгъна вестника около полуизяденото си ястие и го прибра в едно чекмедже.
— Познавате ли го? — попита Бош. — Просто рутинна проверка. Получихме сигнал за заразна болест. Човекът я пренесъл в Лос Анжелис и пукнал. Проследяваме откъде е дошъл, за да ваксинираме тези, които са имали контакти с него. Все още имаме време, надявам се.
Динсмор вече дъвчеше храната си много по-бавно. Той погледна надолу към полароидната снимка, а после над очилата си към Бош.
— Да не би да е бил един от работещите тук?
— Така смятаме. Консултираме се с всички редовни служители. Надявахме се, че може да го разпознаете. Това дали трябва да сте под карантина зависи от близостта, в която сте били с него.
— Ами аз никога не се приближавам до работниците. Извън опасност съм. Но за каква болест става въпрос? Не разбирам защо лосанджелиската полиция… Този човек, изглежда, е бил пребит.
— Съжалявам, господин Динсмор, информацията остава поверителна, докато не решим дали сте застрашен. Ако сте, хм, тогава ще се наложи да си свалим картите. А сега, как така никога не се приближавате до работниците? Не сте ли вие инспекторът в тази фабрика?
Бош очакваше Илай да нахлуе всеки момент.
— Аз съм инспекторът, но ме интересува само крайният продукт. Проверявам образци направо от сандъците за транспортиране. После ги запечатвам. Това става в товарителния склад. Трябва да запомните, че фабриката е частна и следователно нямам свободен достъп до лабораториите за отглеждане или стерилизиране. Тоест нямам вземане-даване с работниците.
— Току-що казахте „образци“, което означава, че не поглеждате във всички сандъци.
— Грешите. Не поглеждам във всички цилиндри с ларви, ала проверявам и запечатвам всички сандъци. Не виждам какво общо има това с този мъж. Той не е…
— Аз също не виждам нищо общо. Няма значение. Вие сте извън опасност.
Малките очички на Динсмор леко се разшириха. Бош му намигна, за да го обърка още повече. Чудеше се дали Динсмор беше в играта или, подобно на къртица, стоеше в тъмното. Каза му да си довърши буритото и с Агила се върнаха в коридора. Точно в този момент вратата в дъното се отвори и оттам излезе Илай. Той свали противогаза и предпазните очила от лицето си и се спусна към тях, при което отстрани на пластмасовата чашка се разля кафе.
— Искам вие двамата да стоите далеч оттук, освен ако нямате съдебно разпореждане.
Той вече стоеше непосредствено до Бош и от яд лицето му се набразди от червени линии. Така може би сплашваше другите, но Хари не беше впечатлен. Той сведе поглед към чашката с кафе на по-ниския мъж и се усмихна, тъй като още едно парченце от мозайката си дойде на мястото. Стомашното съдържимо на Хуан Доу №67 включваше и кафе. Ето как бе погълнал вредителя, довел Бош тук. Илай проследи погледа му и видя насекомото, плуващо по повърхността на горещата течност.
— Гадни мушички! — изруга той.
— Знаете ли — каза Бош, — вероятно ще взема това съдебно разпореждане.
Не можа да измисли какво друго да каже, а не искаше да предостави на Илай удоволствието да го изхвърли. С Агила се запътиха към изхода.
22
Мексиканско ястие, състоящо се от царевична питка, пълнена с месо, сирене, запържен боб и др. — Б.пр.