— Bueno?24
— Обажда се Бош. Някой току-що стреля по мен.
— Така ли? Къде? Ранен ли си?
— Добре съм. Бях в стаята си. Куршумът дойде през прозореца. Обаждам се да те предупредя.
— Да?
— Днес бяхме заедно, Карлос. Не зная дали искат само мен или и двама ни. Ти добре ли си?
— Да, нищо ми няма.
Бош осъзна, че не знае дали Агила има семейство, или е сам. Даде си сметка, че всъщност не знаеше почти нищо за него, освен произхода му.
— Какво ще правиш? — попита Агила.
— Не зная. Напускам хотела…
— Тогава ела тук.
— Да, добре… Не. Можеш ли ти да дойдеш? Няма да съм тук, обаче искам да дойдеш и да разбереш каквото можеш за човека, наел стая 504. Оттам дойде изстрелът. Ще получиш информацията по-лесно от мен.
— Тръгвам.
— Ще се срещнем у вас. Трябва първо да свърша нещо.
Луна като широка замръзнала усмивка висеше над грозните очертания на индустриалната зона на „Вал Верде“. Беше десет часът. Бош седеше в колата си пред завода за мебели „Мекситек“. Намираше се на около двеста метра от „Инвайробрийд“ и чакаше последната кола да си тръгне от фабриката за насекоми. Тя бе светлокафяв линкълн, за който подозираше, че е на Илай. На седалката до него имаше чанта с неща, които купи малко по-рано. Миризмата на печеното свинско изпълваше колата и той смъкна прозореца.
Докато наблюдаваше „Инвайробрийд“, Бош все още дишаше учестено и адреналинът продължаваше да циркулира из артериите му като амфетамин. Потеше се, макар нощният въздух да бе доста студен. Сети се за Мур, Портър и другите. „Не и аз — помисли си той. — Не и аз.“
В десет и петнайсет видя, че вратата на „Инвайробрийд“ се отваря и навън излезе някакъв мъж, придружен от две черни фигури с неясни очертания. Илай и кучетата. Тъмните фигури скачаха около кръста му, докато той вървеше. После Илай разпръсна нещо из двора, но кучетата стояха до него. Когато плесна по бедрото си и извика „Храна!“, животните се отделиха и започнаха да се гонят из двора и да се боричкат за хвърленото от мъжа.
Илай се качи в линкълна. След няколко секунди стоновете светнаха и колата излезе на заден ход от мястото си в предната част на паркинга. Бош наблюдаваше как фаровете описват окръжност в двора и след това осветяват пътя на колата към портата, която бавно се отвори и я пропусна. Шофьорът се поколеба, преди да слезе от бордюра, макар пътят да бе чист. Той изчака, докато портата се затвори автоматично и кучетата останаха в оградения двор, и после потегли. Бош се сниши на седалката, въпреки че линкълнът бе тръгнал в другата посока, на север към границата.
Изчака няколко минути, като наблюдаваше. Никъде нищо не се раздвижи. Никакви коли, никакви хора. Не очакваше фабриката да е под наблюдението на Агенцията за борба с наркотиците, защото щом планираха нахълтване, щяха да се оттеглят, за да не издадат плана си. Поне се надяваше, че ще го направят. Той излезе с чантата, фенерчето и шперцовете си. После се наведе към колата, изтегли гумените изтривалки и ги нави на руло, след което ги пъхна под мишницата си.
Наблюденията на Бош върху мерките за сигурност в „Инвайробрийд“, които бе направил при посещението си през деня, сочеха, че целта им бе изцяло да затруднят проникването вътре, а не да вдигат тревога, след като охранителната система вече е била преодоляна. Кучета и камери, почти четириметрова ограда, свършваща с бодлива тел и с течащ по нея ток. Във фабриката обаче не забеляза никаква техника по прозорците в кабинета на Илай, никакви електронни очи, нямаше дори алармена кутия отвътре на входната врата.
Причината бе, че една аларма би довела полицията. Предприемачите искаха да държат хората далеч от фабриката за вредители, ала не и да привличат вниманието на властите. Нямаше значение дали тези власти лесно се корумпираха и дали можеше да им се плати, за да си затворят очите. Просто беше добре да не се замесват. Така че — никакви аларми. Това естествено не означаваше, че сигналът за тревога нямаше да бъде изпратен другаде (например в ранчото оттатък пътя), ако някой проникнеше вътре. Това бе рискът, който Бош поемаше.
Той свърна встрани от завода на „Мекситек“ към една уличка, минаваща зад сградите, чиито фасади бяха откъм „Вал Верде“. Приближи се към гърба на „Инвайробрийд“ и зачака кучетата. Те дойдоха бързо, но безшумно. Бяха яки черни добермани и се движеха плътно до оградата. Единият издаде тих гърлен звук и другият последва примера му. Бош вървеше покрай оградата, вдигнал поглед към бодливата тел. Кучетата го следваха, а от провисналите им езици капеше слюнка. Той видя колибата, където ги затваряха през деня. На задната стена на сградата беше подпряна една ръчна количка. С изключение на кучетата друго нямаше. Бош клекна в уличката и разтвори чантата. Най-напред извади и отвори пластмасовото шишенце със „Sueno Mas“25. После разви печеното свинско, купено от китайското ресторантче до хотела. Сега месото бе почти студено. Взе парче с размерите на бебешко юмруче и натъпка три от силните приспивателни хапчета в него. Смачка го в ръката си и го прехвърли през оградата. Кучетата изтичаха натам и едното зае позиция над месото, ала не го докосна. Бош повтори процедурата и прехвърли още едно парче. Над него застана другото куче.