Дешлен мълчеше. После каза:
— Отдавна разбрах, още когато наблюдавах развитието на мозъка им. Мозъкът и на двамата е напълно детски.
Дълго стояхме и мълчаливо гледахме двете жалки човешки същества, които си приличаха като две капки вода. И на всеки от нас му беше тежко и страшно.
Внезапно силно се почука по вратата на Дешлен. От силните удари Сахура първи трепна и изтърва бутилката със захарната вода. След миг той зарева с цяло гърло.
— Не отваряйте — извика Дешлен. — За бога, не отваряйте.
Но това предупреждение се оказа излишно. Чуха се силни и чести удари и вратата се отвори широко. Веднага в стаята нахлуха петима въоръжени с автомати немски войници, предвождани от офицер.
За миг те се втрещиха при вида на това, което ставаше в стаята. После офицерът запита, като се мъчеше да надвика ревналите египетски царе:
— Какво става тук? Кои сте вие? Моля документите!
Изгубил неочаквано самообладание, Дешлен се нахвърли върху немците, мъчейки се да ги изблъска извън вратата. Като разбра, че няма да успее, той хукна към своя кабинет, преследван от двама войници. На мен и на Ирен ни заповядаха да вдигнем ръце. От кабинета отначало се раздаде един, а после втори изстрел и аз видях как с димящ пистолет в ръка на вратата се показа Дешлен. Той се олюля и се строполи на пода. Като прескочи през тялото му, от кабинета излезе единият от немците. Жокл се нахвърли върху него, събори го на пода и започна да го души. Раздаде се още един изстрел, след това още… Под яростния рев на двамата Сахури ни изведоха с Ирен от квартирата с вързани отзад ръце.
По-нататък не е интересно. След седмица аз успях да избягам: помогнаха ми френски патриоти. Нищо не знаех за Ирен.
След около една година случайно се отбих в аптеката, в която работехме с нея. Старецът помощник-аптекар каза:
— Чух, че Ирен умряла от изтезания. Немците искали да научат от нея нещо за някакви двама възрастни близнаци идиоти, които били умрели в лазарета от рак един след друг… Освен това фашистите искали да изтръгнат от нея подробности за връзките на професор Дешлен с движението на съпротивата.
Моят разказвач млъкна.
Не станахме веднага, а продължихме да седим на камъка до гигантската Хеопсова пирамида, потънала в бездънния океан на египетската нощ.
— А вие как се озовахте тук? — попитах французина след продължително мълчание.
— Едва се измъкнах. Дадох всичко, каквото имах…
— Че защо?
— Не се ли досещате?
Стори ми се, че той се усмихна тъжно.
— Не.
— Изкарвам пари, за да ида още по̀ на юг, в Абусир.
— За да намерите богатствата на цар Сахура? — запитах присмехулно.
Усетих, че той кимна.
— Вашата история струва повече от десет пиастри — казах аз и в тъмното мушнах пари в невидимата ръка.
— Благодаря ви, наистина ви благодаря. Кажете ми адреса си. Ако в Абусир случайно намеря…
— Моля ви се, моля ви се, не е нужно…
Той се изправи бързо и като промълви едва чуто „сбогом“, се изгуби в непрогледната тъмнина.
Когато наближавах хотел „Мен Хауз“, бях почти убеден, че поне половината от тази история беше измислена.