— Сър Чарлз ви е втълпил тази мисъл — каза той.
— Не, не ми я е втълпявал. Тя беше вече в главата ми. Още от началото. Всичко стана страшно внезапно.
— Той беше стар човек и в не много добро здравословно състояние…
Ег прекъсна тази декламация.
— Всичко това са бабини деветини. Страдал от неврит и ревматичен артрит в лека форма. Такова нещо не може да причини припадък. Той никога не е имал припадъци. Беше от ония хора, които леко поскърцват, но могат да изкарат до деветдесет. Какво мислите за следствието върху причините на смъртта?
— Всичко изглеждаше… ъ-ъ… нормално.
— А какво мислите за показанията на доктор Макдъгал? Ужасно технически… пък и това подробно описание на органите…, ала не ви ли направи впечатление, че зад цялата тази словесна канонада шикалкавеше? В същност думите му се свеждаха до следното: нищо не доказва, че смъртта не е възникнала от естествени причини. Но не каза, че е била резултат от естествени причини.
— Не търсите ли под вола теле, скъпа моя?
— В това можете да обвините него… беше объркан, ала нямаше на какво да се опре, затова се прикри зад лекарска резервираност. А какво е мнението на сър Бартолъмю Стрейндж?
Мистър Сатъртуейт повтори някои от мислите на лекаря.
— Омаловажи случая, а? — каза Ег замислено. — Естествено, като всеки предпазлив човек… предполагам, че такива и трябва да бъдат големите клечки на Харли стрийт.
— В чашата с коктейла нямаше нищо друго освен джин и вермут — напомни й мистър Сатъртуейт.
— Наглед всичко е ясно. И все пак нещо, което се случи след следствието, ме озадачи…
— Нещо, което сър Бартолъмю ви е казал ли? Мистър Сатъртуейт започна да изпитва приятно любопитство.
— Не на мен… на Оливър. Оливър Мендърз… той беше на вечерята, но може да не си го спомняте.
— Напротив, много добре си го спомням. Той ви е голям приятел, нали?
— Беше. Сега почти непрекъснато се дърлим. Той работи в кантората на чичо си в Лондон и е станал… хм, малко мазен, ако разбирате какво искам да кажа. Все разправя, че щял да напусне и да се залови с журналистика… пише доста сносно. Но мисля, че това са само празни приказки. Иска да забогатее. Струва ми се, че всички са отвратително алчни за пари, не е ли така, мистър Сатъртуейт?
В тоя момент той почувствува младостта й — грубоватата й, дръзка детинщина.
— Скъпа моя — рече мистър Сатъртуейт, — толкова много хора са отвратителни за толкова много неща.
— Повечето хора са свине, разбира се — съгласи се Ег весело. — Затова ми е толкова жал за стария мистър Бебингтън. Защото, знаете ли, той беше много мил човек. Подготви ме за първото причастие и всичко, свързано с него, и макар че тая работа, разбира се, е в много отношения глупост, влагаше цялата си душа в нея. Знаете ли, мистър Сатъртуейт, аз вярвам искрено в християнството… не като мама, с книжлета, утрини и какво ли не още, а разумно, с оглед на историята. Всъщност в църквата цари неразбория… ала самото християнство е здраво. Затова не мога да бъда комунистка като Оливър. На практика нашите убеждения са почти едни и същи — колективност и обща собственост, но различията… е, излишно е да се впущам в тях. А Бебингтънови бяха истински християни; не се бъркаха в чужди работи, не съдеха ближните си и бяха винаги добри и към хора, и към животни. Много мили бяха… а и Робин…
— Робин ли?
— Техният син… Служеше в Индия и там го убиха… Аз… аз бях малко увлечена по Робин…
Ег премига. Погледът й се зарея към морето…
После тя отново насочи вниманието си към мистър Сатъртуейт и настоящето.
— Така че, както виждате, аз съм много развълнувана от случая. Ами ако не е естествена смърт…
— О, мило дете!
— Да, много странно! Трябва да признаете, че е много странно.
— Но нали фактически сама току-що признахте, че Бебингтънови не са имали никакви врагове на тоя свят.
— Точно затова е толкова странно. Не мога да си представя евентуалната подбуда…
— Хубава работа! Та в коктейла нямаше нищо.
— Някой може да му е боднал инжекция.
— С отровата, с която южноамериканските индианци мажат стрелите си — подхвърли мистър Сатъртуейт с лека насмешка.
Ег се ухили:
— Именно. Хубавото старо средство, което не може да се открие. Ех, всички гледате много леко на тая работа. Ала някой ден ще се убедите, че ние сме прави.
— Кои сте вие?
— Сър Чарлз и аз. — Тя се изчерви леко.
Мистър Сатъртуейт мислеше с думите и мярката на своето поколение, когато „Цитати за всички случаи“ се намираха във всеки шкаф за книги.