Щом отварям първата, разбирам, че съм се престарал. Господин Лаерций започва атаката още с първото изречение: „Някои смятат, че заниманието с философия води началото си от варварите." И малко по-нататък: „А тези, които приписват откриването й на варварите, привеждат като доказателство тракиеца Орфей, като твърдят, че бил философ, и при това най-древният. Аз наистина не знам дали заслужава да бъде наричан философ този, който изрича такива мерзости срещу боговете."
Май се налага да сменя хипотезата за завистта към прочутия съсед с Лозановата теза за скритата омраза. Защото между горните два цитата откривам типичната за едно парвеню липса на самочувствие, прикрита зад нереална претенция: „Но тези автори от незнание приписват на варварите великите дела на елините, от които води началото си не само философията, но и самият човешки род."
Известно време съзерцавам през прозореца отрупаното с малки ябълчици дърво в двора. Сетне червеят на съмнението някак изпълзява оттам и се загнездва в ума ми. Това, че първата проверка е потвърдила част от думите на Лозан, не доказва, че всичко, което той каза преди малко, е истина.
Съзерцанието ми е прекъснато от един въпрос с по-практическа насоченост - как да стигна до Англия. За всеки случай изчаквам няколко минути, за да дам възможност на всички желаещи да се намесят в новия ми план.
Този път не получавам знак отвън и когато си купувам билет от АТН до Брюксел, интуицията ми казва единствено, че ме очакват срещи с древни тайни. Ако не знаете, АТН е международният код на атинското летище „Елефтериос Венизелос".
Накрая се отдавам на разтоварваща игра с Блеки и Хопър, но първо нахвърлям на лист хартия какво трябва да свърша през следващите два дни - преди да предприема разузнавателния поход към Термопилите и Делфи.
Глава 3
ТЕСНИНАТА
7 август
Термопили, Гърция
1
Докато чакам пред поредната бариера, на която гърците прибират абсурдните си такси за ползване на техните все още непостроени магистрали, се опитвам да възкреся един спомен от студентските години. За съжаление, в паметта ми се появява само оная снимка с Базъл и двете ни колежки пред паметника на спартанския цар Леонид. И толкоз. Изглежда, че заради момичетата съм забравил как изглежда местността, където се е провела прочутата битка.
Всъщност какво ли искаше да каже Лозан със своя загадъчен съвет да огледам теснината?
2
Интерлюдия
Мазари Шариф
Вонята на изгоряла плът го удари в носа, още преди да слезе от джипа. Тухлите над зиналия отвор за вратата и десния прозорец бяха почернели от пламъците, но някак се крепяха върху обгорялата дограма. Над левия прозорец обаче синееше небето, а на земята пред него имаше купчина обгорели парчета от тухли. Огънят беше срутил част от покрива.
Каландара стисна зъби и тръгна напред. С два скока преодоля петте стъпала и спря в отвора на вратата. Над полузатрупаната с отломки безформена купчина жужаха мухи. Трябваше му време, за да различи в овъглените останки отделни тела. Отдавна не беше виждал подобна картина, но споменът възкръсна с кристална яснота и той пак потръпна от погнуса. В къщата беше горяла високотемпературна смес от типа на напалма.
Каландара тежко слезе по стъпалата и направи знак с глава.
- Извадете телата отвън. Парвез, ти стой до мене.
Двамата охранители и шофьорът влязоха в къщата.
През разрушения прозорец полетяха тухли и овъглени парчета от гредите на покрива. Накацалите по стрехите на съседните къщи гарги заграчиха и Каландара отмести очи встрани. Тантурестият Парвез го гледаше изпод вежди.
- Да, господарю?
- С какво са дошли тук?
- Убийците ли, господарю?
Вместо да избухне, както би сторил, ако въпросът беше зададен от някой друг, Каландара се усмихна. Търпението, с което той се отнасяше кьм своя помощник, не се дължеше само на увереността, че Парвез е готов да умре за него. След смъртта на Малик не беше останал друг човек, към когото Каландара да изпитва привързаност. Ето защо той поясни:
- Не, Парвез. Малик и другите с него.
- Сигурно са били със сивия микробус.
- А той къде е?
Парвез се огледа безпомощно и вдигна рамене.
- Не зная, господарю.
- Колко души тръгнаха с Малик?
- Четирима.
- Сигурен ли си?
Парвез вдигна очи, сякаш за да ги преброи наум. Устните му мърдаха беззвучно.