Иззад ъгловата къща се е появил елегантен джентълмен. Вятърът подмята пеша на разкопчаното сако. Мъжът върви небрежно, пъхнал лявата си ръка в джоба на панталона. В дясната държи лула. Оттук различавам само сивия костюм, но съм готов да се обзаложа, че вратовръзката е купена от „Хародс". Тип „рибя кост", разбира се, и гарнирана с игла със златен монограм.
И в най-дивите си фантазии не съм допускал, че Ди може да рискува живота си заради мен. Той спира на няколко крачки от нас и леко кимва.
- Добро утро, мис, ако утрото е добро и ако това може да е утро. Радвам се да те видя, Джон. Ще бъдеш ли така любезен да ми превеждаш?
- Разбира се, сър.
Някой от падналите на земята простенва.
Двамата с Кейт правим малка маневра, така че Ди да остане очи в очи с Каландара.
- Чух думите ви добре. Моите бойци държат под прицел всичките ви хора. Могат да ги ликвидират до един за секунди, но вашите дребни нарковойни не ме интересуват. Аз съм тук само за да прибера моя агент Джон Кей.
Заблуждавам ли се, или моят шеф съзнателно използва чувството си за превъзходство като оръжие? Той дръпва от лулата и с наслада пуска струйка дим, докато аз превеждам думите му на пущу.
Каландара ме изслушва и казва на чепат английски:
- Няма нужда от превод, сър. Разбирам ви достатъчно добре.
Дали той папагалски повтаря моето обръщение? Или наблюдението на моя прапрапрачичо Хенри Роулинсън - онзи същият, който е разчел клинописните таблички - е в сила и днес? Семейното предание твърди, че според него афганците са се сражавали с много врагове, но само към англичаните изпитвали известно уважение.
Ди пренебрегва казаното без коментар.
- Моето предложение е следното - и той повдига брадичка към мен. Аз съвестно превеждам. Забелязвам, че Масуд повече не повдига въпроса за езиковите си умения. - Вие си взимате белезниците, оставяте оръжията и се оттегляте. Ще наредя на моите хора да не стрелят. Аз си тръгвам с Джон и мис...
- Мис Кохановска - представям я аз. - Кейт, това е моят шеф, сър Ди.
- Приятно ми е - казва Кейт.
- Удоволствието е изцяло мое - навежда глава в лек поклон Ди и обръща очи към Масуд.
- С Джон и с мис Кохановска - довършва започнатото изречение.
После присвива очи, за да разгледа по-добре един силует, които се очертава в полумрака.
- А, мистър Хензлоу също бил тук. Ако се съди по липсата на белезници, той вероятно се ползва с известни привилегии. Е, Базъл, ще дойдеш ли с нас, или предпочиташ да се прочуеш като втория Ким Филби?
Базъл пребледнява като платно и навежда глава.
- Бих искал да дойда с вас, сър, но жена ми...
Гласът му е глух.
- В такъв случай мистър Хензлоу също идва с мен, защото... - Ди изважда старовремския си часовник, отхлупва капачето и го поглежда отдалеко - ...от час и четиридесет и три минути неговите дъщери и жена му не са заложници и се намират в сигурни ръце. И последно, но не най-маловажно, аз не съм забравил, че имаме задължения към нашите съюзници. Това означава, че точно в дванайсет часа по обяд те ще получат пълна информация за малката ни престрелка.
Ново дръпване и струйка дим, докато аз превеждам.
- Джон, благодаря за превода. Чакам те след пет минути заедно с мис Кохановски и Базъл. Колата ми е паркирана на първата улица вдясно.
Той ни обръща гръб и тръгва. Фарът угасва и за кратко фигурата му се изгубва от погледа. Десетина крачки по-нататък дрезгавеещото небе ми я разкрива отново. Възрастният джентълмен крачи към него, пускайки облачета дим.
3
- Махни им белезниците - сухо каза Каландара и се огледа.
Осем от хората на Дауд лежаха в прахоляка от едната страна на улицата. Опрял гръб в кирпичената ограда отсреща, с увесена на гърдите глава хриптеше девети човек. С натежали нозе Каландара отиде и клекна пред него. Това, което оцветяваше в черно бинтованата ръка, беше кръв. Тя излизаше на тласъци от двете рани в гръдния кош.
Умиращият чу стъпките и с усилие повдигна глава.
- Господарю - прохъхри, - този път не успяхме.
- Рано е да се каже още, Парвез - опита се да го успокои Каландара и прехапа устни, защото сам не си повярва. Помощникът му обаче не пожела да възрази.
- Може би в следващото прераждане... - прошепна.
По тялото му премина конвулсия и главата му клюмна на гърдите. Каландара бавно се изправи. Усещаше се адски уморен. Не, не уморен - изпразнен, смазан, потрошен. Смъртта на последния човек, на когото държеше, се впи като клин в душата му и я доразцепи.
Първата пукнатина дойде със завистта към шпионина. Той не притежаваше свръхвласт, нито пък беше свърхбогат, ала му се видя така свободен, че за миг Каландара си пожела да бъде като него. Проклетият Джон Кей плени душата и ума му със същата музика, с която възвърна собствената си свобода. А после, след като Каландара го залови повторно, англичанинът го подмами във фатална клопка. И най-накрая арогантният аристократ го унизи с пренебрежението си и онова иронично обещание да му даде седем часа преднина, преди да го подгони като звяр.