Като бивш учител Лозан вероятно е свръхчувствителен на тема „неблагодарни ученици", но едва ли това е единствената причина за горчивината, която долавям в гласа му. Всъщност другите причини не ме интересуват. По-важното е незабавно да потърся няколко конкретни факта, за да мога по-късно да проверя истинността на думите му. И тъй като не се чувствам достатъчно подготвен, за да вляза в спор с него, се хващам за последните му думи.
- Мисля, че някога бях чел нещо от Диоген Лаерций, ала нямам спомен за подобна атака срещу Орфей.
Очите му проблясват.
- Вероятно си чел или си търсил нещо друго. Мисля, че трябва да погледнеш предговора му към „Животът на философите". Съвсем в началото е.
Междувременно в ума ми се е появило ново обяснение - завист. Завистта към прочутия и възхваляван от всички съсед.
Проблемът на българите е, че тяхната история е също тъй дълга, като тази на гърците, но за беда през вековете почти всички писмени източници и артефакти са били унищожени. В резултат интелектуалната прослойка е разделена на лагери, които враждуват помежду си - най-вече по въпроса за техния общ произход. Единият лагер се хвали, че днешните българи произлизат от древните траки, а другият развява знамето на пристигналите от подножието на Памир прабългари. Освен това има и някаква мешавица от нихилисти и интернационалисти, която гравитира към панславянската идея.
- Вероятно гърците също биха могли да кажат едно-две неща в своя защита - подхвърлям аз с извинителна за един чужденец непохватност.
Той махва пренебрежително с ръка.
- О, можеш да се обзаложиш за това. Техният проблем не е в липсата на аргументи, а в прекалената готовност да ги произвеждат. Това ги е вкарало в капан, от който не могат да се измъкнат вече две и половина хилядолетия.
- Какъв капан?
- Нарича се „Тракийският капан". Всъщност става дума за един въпрос, който в традицията на орфизма се формулира по следния начин. Когато един поклонник тръгне към Храма, той неминуемо ще стигне до място, откъдето нататък продължават два пътя. Край всеки от тях стои по един учител, като единият винаги отговаря честно, а другият винаги лъже. Поклонникът обаче не знае нито кой от двамата е честен и кой - лъжец, нито кой е застанал край пътя към Храма. Трудността идва оттам, че той има право да зададе само един въпрос. Какво трябва да попита поклонникът, за да стигне до Храма?
- Помня, че съм решавал подобна задача - отговарям аз, - макар че се говореше за турист, който търси езеро, а не храм. Това, разбира се, не променя същността й.
- Не те питам за задачата. Досещаш ли се каква е същността на въпроса?
Опитвам да възкреся в ума си логиката на тогавашните ми разсъждения.
- Когато имаш право на два въпроса, задачата е лесна. С първия туристът трябва да разбере кой от двамата гидове стои пред него: патологичният лъжец или честният човек. Например „Сега нощ ли е?" или „Ти четири крака ли имаш?". Тогава вторият въпрос очевидно ще бъде „Това ли е пътят към езерото?" Нали така?
- Продължавай - казва Лозан. Аз придърпвам бележника и старата автоматична писалка, които лежат в другия край на масата и започвам да чертая.
- Когато обаче разполагаш само с един въпрос, трябва да си дадеш сметка, че за туриста е важно да научи кой е пътят към езерото, а не с какъв човек разговаря. Но ако попита направо „Това ли е пътят към езерото?", той няма да знае как да прецени верността на отговора. Затова той трябва да впримчи във въпроса си както пътя към езерото, така и двамата гидове. Аз бих предложил нещо от рода на: „Би ли казал другият човек, че ти стоиш на пътя, който води към езерото?"
Лозан свива устни. Явно не му е приятно, че толкова бърже се справих с прехваления му Тракийски капан.
- Да предположим, че сме попаднали на честния човек - продължавам. - Ако стои на пътя, който води към езерото, той ще отговори на въпроса с „Не", защото лъжецът би излъгал, а той трябва да предаде думите му вярно. Ако на пътя за езерото стои лъжецът, той също ще отвърне с „Не", защото отговорът на честния човек би бил „Да", а същността на лъжеца го кара да ни заблуди. И обратно, ако пътят не води към езерото, и двамата ще отговорят с „Да".
Лозан въздъхва тежко.
- Защо всички се провалят толкова лесно? Не те ли предупредих, че е капан?
Неговото упорство да се лови за думата започва да ме дразни.
- Добре де, не до езерото, а до храма - казвам бързо.
- Само че не можеш да отречеш, че логиката е една и съща.