Вретеното се изплъзнало из ръката й, тя побързала да го хване и то — както се въртяло — я уболо с върха си по пръста. Тя паднала като мъртва. Самодивата я сложила на леглото и се изгубила.
Тозчас всичко живо в двореца изпаднало в дълбок сън. Както седял в салона на държавния съвет, кралят прекъснал думата си и заспал с отворени уста. Министрите също заспали: един — както се преструвал, че слуша, друг — както се прозявал, трети — както зяпал през прозореца. Заспали и стражите пред вратите с копия в ръце, и почетните госпожици в стаята на царицата: една — както се секнела с кърпичката си, друга — както плетяла дантели, трета — както говорела с един папагал. Заспала и царицата, както си седяла. И придворните, и готвачите, и слугите — всички заспали, както си гледали работата. Заспали дори конете, кучетата, котките и гълъбите.
В двореца настъпило страшно мъртвило. Около стените му порасли къпини, тръне, бръшлян и повит. Бодливи храсти и повлеци тъй гъсто се преплели, че в скоро време замъкът заприличал на непроходима гора; всред нея се подавал върхът на най-високата кула, а на острието й висяло неподвижно царското знаме.
Тъй минавали години. Отвън животът си вървял, а между стените на двореца всичко спяло мъртъв сън. Дори и въздухът бил тежък и застинал. Пролет идвала, а ни едно цвете не цъфвало. Хората извън замъка стареели и умирали. От бащи на синове и от синове на внуци се предавало пророчеството, че след време един царски син ще събуди княгинята. Но годините минавали — и хората почнали вече да не вярват. Все пак мълвата минала в съседните земи. Някои царски синове се опитали да влязат в омагьосания дворец — всеки от тях си мислел, че е избраникът, комуто е съдено да пробуди хубавицата. Ала никой не успял. Къпините и повитът растели толкова бързо, че оплитали всекиго, който се опитвал да навлезе в гората. Ръката му се уморявала да сече, мечът му падал; момъкът умирал в страшни мъки, задушен от бодливите повлеци.
Минали стоте години. Един млад княз, както се лутал по лов, видял отдалеч омагьосания дворец. Той запитал един стар селянин каква е тая сграда, а оня му разказал всичко, каквото знаел от баща си. Като чул за омагьосаната княгиня, князът усетил, че сърцето му тупка силно. В ума му се стрелнала мисълта, че той е оня княз, който ще я пробуди и ще се омъжи за нея.
— Моля ти се, покажи ми пътя към оня замък! — викнал той на селянина.
Но старецът му разказал как много князе преди него намерили смъртта си в страшната гора. Князът не се уплашил. Той настоявал да му покажат пътя. Тогава селянинът го извел на една пътека, която водела към трънливата гора.
Когато стигнал до гората, князът видял много скелети, оплетени от къпини, повит и орлови нокти. По храстите висели парцали от копринени и кадифени дрехи. По земята се търкаляли счупени оръжия, златни шлемове и щитове с княжески гербове. Страшно безмълвие царувало в гората: ни птичка пеела, ни мушица бръмчела, ни вятър подухвал. Бодливите дървеса и храстите се били преплели толкова гъсто, че не можело и да се мисли да мине човек. За миг юнакът се уплашил: бодлите били остри и корави, закривени като нокти на граблива птица.
Ала като помислил малко, князът си рекъл:
— Много ли струва пък един живот? Нима съм дошъл от толкова далеко, за да се върна? Тия преди мене са били сърцати момци: като гледам костите им, срам ме хваща, че съм се уплашил. И да не сполуча, аз трябва да се покажа толкова храбър, колкото са били те.
И той посегнал смело с ръка, за да махне първите повлеци, които му преграждали пътя. Колко голяма била почудата му, като усетил, че клоните са меки и че се отдръпват пред него, за да му сторят път, сякаш са живи! Бързо навлязъл той в гората. Гранките, които докосвал с ръка или дрехата си, отведнъж пускали листа и по тях нацъфтявали бели и румени шипки. Князът стигнал скоро до стените на двореца и навлязъл в градините. И там било тихо. Водата в мраморния водоем била неподвижна като стъкло, рибите не плували между водните цветя: те били като мъртви.
Пред вратата князът видял заспалите стражи, а в стените на двореца, които обходил една по една, намерил също тъй заспали хора, но княгинята не видял никъде. Той се лутал дълго — струвало му се, че е минало цяло денонощие, ала в тоя дворец не се смрачавало, откак били заспали хората. Най-сетне, като дирел напразно княгинята, юнакът решил да се изкачи на кулите, за да погледа оттам двора и околността. Всички кули обходил. Накрая влязъл и в старата кула. Изведнъж сърцето му затупкало силно: той разбрал, че княгинята ще да е там. Изкачил се бързо по кривата стълба и надал радостен вик, като видял хубавицата, която сияла на леглото.