Червените тухлени сгради на Шафсбъри се гушеха по бреговете на реката Потомак, подобно на сенки на призрачен град. Реката беше гръбнакът, жизненият сок на града. Извираше от натежалите от сняг бели планини на север и се спускаше към морето на югоизток. По криволичещия път край града спокойният й ход се нарушаваше единствено от разпадащ се язовир и едно голямо водно колело, което вече не се въртеше. Подредени по речния бряг, един след друг се нижеха силуетите на замлъкнали фабрики, сега неми свидетели на една по-процъфтяваща епоха, когато щатът Нова Англия беше център на текстилната индустрия. В най-южния край на града, недалеч от главната улица, последната от редицата текстилни някога фабрики, сега се използваше от една химическа фирма „Рисайкъл Лтд.“ и обработваше вторично каучук, пластмаси и винилни отпадъци. Струйка парлив, сив пушек се издигаше от огромния, подобен на фалос комин и се смесваше с облаците. Върху цялата област лежеше тежката, задушаваща миризма на изгоряла гума и пластмаса. Около сградата бяха разхвърляни огромни купища употребявани автомобилни гуми, подобно на торните отпадъци, изхвърляни от стомаха на гигантско чудовище.
Южно от града, реката течеше между нижещи се един след друг гористи хълмове, пресичани от заснежени ливади и оградени от каменни зидове, издигнати от обитателите отпреди триста години. На десет километра южно от града реката правеше ленив завой надясно и образуваше идилично полуостровче земя, с площ не по-голяма от три декара. В средата му имаше плитко езерце рибарник, свързано с реката чрез провлак. Зад езерцето се издигаше хълм, украсен на върха от викторианска ферма с бели огради, островърхи покриви и натруфени, пищни первази. Дълга, виеща се алея, оградена от дъбове и кленове от двете страни, отвеждаше към шосе 301 и после на юг, към щата Масачузетс. На двадесет и пет метра северно от къщата, имаше малка, белязана от годините стопанска сграда, сгушена сред вечно зелен шубрак. Построено върху колове в края на езерцето, се виждаше миниатюрно копие на основната сграда — сега то беше всъщност колиба, превърната в къщичка за игра.
Би могло да се каже, че гледката бе един красив пейзаж от Нова Англия, като рекламна снимка от януарски пейзаж, ако нямаше една малка, ужасяваща подробност: в рибарника не плуваха риби, а в радиус на два метра около него не растеше трева.
Вътре, в живописната бяла къща, бледата утринна светлина се процеждаше през дантелени завеси. Малко по малко, сипващата се зора избутваше Чарлз Мартел от дълбините на спокойния му сън. Той сънливо се обърна на лявата си страна, потапяйки се в чувството на удовлетворение, на което се страхуваше да се поддаде през последните две години. Сега в живота му имаше усещане за ред и сигурност; Чарлз никога не беше се надявал да го изпита отново, след като поставиха диагнозата на първата му съпруга — лимфома. Тя беше починала преди девет години и беше оставила на Чарлз задачата да отгледа трите им деца. Животът наистина се бе превърнал в изпитание.
Но сега това принадлежеше към миналото и ужасната рана бавно бе зараснала. А после, за негова изненада, дори празнината се бе запълнила. Преди две години се бе оженил повторно, но все се боеше да признае пред себе си, че животът му се бе променил към по-добро. Беше по-лесно, а и по-безопасно, да се концентрира върху работата си и върху ежедневните изисквания на семейния живот, отколкото да заживее с това новопридобито усещане и така да се подложи на рисковете да се разочарова заради най-лесно уязвимото от всички чувства — щастието. Обаче Катрин, новата му съпруга, затрудняваше тази задача, защото по природа беше личност, изпълнена с радост и себеотдаване. Чарлз се влюби още в първия ден, когато я срещна и пет месеца по-късно се ожени за нея. Последните две години само засилваха чувствата му.
С отдръпването на мрака, Чарлз можеше да наблюдава спокойния профил на спящата си съпруга. Спеше по гръб, дясната й ръка неволно беше отдръпната назад над главата, кротко отпусната над възглавницата. Изглеждаше много по-млада от своите тридесет и две години, един факт, който в началото подчертаваше тринадесетгодишната разлика във възрастта им. Чарлз беше на четиридесет и пет и признаваше, че изглежда точно на толкова. Но Катрин имаше вид на двадесет и пет. Облегнат на лакът, Чарлз се загледа в нежните й черти. Проследи с поглед триъгълничето коса, очертаващо горния край на челото и после меките кафяви вълни, спускащи се надолу по рамото. Лицето й, озарено от ранната утринна светлина, изглеждаше лъчезарно и погледът на Чарлз се плъзна по леко извитата форма на носа й, улови потрепването на ноздрите при равномерното й дишане. Наблюдавайки я така, дълбоко от тялото му се надигна тръпка на желание.