— О! – подсвирна Д’Агоста. – Спортно Порше. Каква красота!
— Порше 550 Спайдър, 1954-та. Беше на Хелън. – Пендъргаст се наведе чевръсто, бръквайки под стелката за ключовете. Докато Д’Агоста отвори вратата и седне на пасажерската седалка, Пендъргаст откри ключа, вкара го в контакта и завъртя. Двигателят изрева оглушително.
— Бог да ви благослови, Морис – каза Пендъргаст, надвиквайки шума. – Поддържали сте го във върховна форма.
Той остави колата да се затопли няколко секунди, след това я изкара от обора-гараж. След като излязоха от вратата, агентът натисна газта и се понесоха напред, разпръсквайки наоколо камъчета като едри сачми. Д’Агоста се усети притиснат към седалката като астронавт при изстрелване на ракета. Когато колата излезе от алеята, Д’Агоста видя силуета на облечения в черно Морис на стъпалата, който ги гледаше как се отдалечават.
— Къде отиваме? – попита той.
Пендъргаст го погледна. Отчаянието вече го нямаше, заменено от твърд блясък в очите му, лек, но забележим: блясъкът на преследването.
— Благодарение на теб, Винсънт, купата сено е локализирана – отвърна той. – Сега да видим дали можем да намерим иглата.
23.
Спортната кола изрева по заспалите обиколни улици на провинциална Луизиана. Мангрови мочурища, заблатени речни ръкави, великолепни плантации и тресавища преминаваха като размазани петна покрай прозорците. Те намалиха малко, за да преминат през едно село, шумният, ужасяващ двигател предизвикваше любопитни погледи. Пендъргаст не си беше дал труда да вдигне покрива и олисялото теме на Д’Агоста бе подложено на все по-силното брулене на вятъра. Колата летеше ниско до земята, карайки го да се чувства оставен на произвола и уязвим. Запита се защо все пак Пендъргаст беше взел тази кола, вместо далеч по-удобния Ролс.
— Имаш ли нещо против да ми кажеш къде отиваме? – изкрещя той над воя на вятъра.
— Пикъюн, Мисисипи.
— И защо?
— Защото оттам Хелън е телефонирала на Морис.
— И си сигурен?
— Деветдесет и пет процента.
— Откъде?
Пендъргаст намали, преодолявайки един остър завой.
— Хелън е взела крем карамел, докато е чакала да й оправят колата.
— Е, и?
— Крем карамелът е слабост, от която така и не успях да я излекувам. Рядко можеш да го намериш извън Ню Йорк и част от Нова Англия.
— Продължавай.
— Има – или поне имаше – само три места извън Ню Орлиънс, където сервираха крем карамел. Хелън ги беше издирила всичките; винаги ходеше на някое от тях. Веднъж и аз я придружих. Във всеки случай с помощта на картата стигнах до извода – базирайки се на деня от седмицата, часа и склонността на Хелън да шофира прекалено бързо, – че Пикъюн трябва да е очевидният избор измежду трите.
Д’Агоста кимна. Сега, след обяснението, всичко изглеждаше просто.
— А защо деветдесет и пет процента?
— Възможно е да е спряла по-рано онази сутрин по някаква друга причина. Или да е била спряна – тя привличаше огромен брой глоби за превишена скорост.
Пикъюн, Мисисипи беше спретнато градче с ниски къщи точно отвъд границата с Луизиана. Една табелка на влизане в града го обявяваше за ценна монета[25] в портфейла на Юга, а друга показваше снимки на кораби от миналогодишния Парад на Кралицата на розите. Д’Агоста се огледа любопитно, когато тръгнаха по тихите, скрити в сянката на листатите дървета, улици. Пендъргаст намали скоростта, когато стигнаха до търговския район.
— Нещата малко са се променили – каза той, като погледна наляво и надясно. – Това Интернет кафене, разбира се, е ново. Както и този креолски ресторант. Онова малко местенце, което предлага раци, обаче, ми е познато.
— Идвал си тук с Хелън?
— Не с Хелън. Минавал съм през града няколко пъти за последните години. Има един тренировъчен лагер на ФБР на няколко мили оттук. А, това трябва да е.
Пендъргаст зави по тиха уличка и спря до тротоара. Улицата беше с жилищни блокове, като се изключи най-близката сграда, едноетажна, с тухли от сгурия, разположена навътре от пътя и заобиколена от паркинг с напукана асфалтова настилка. Една килната надолу табелка върху фасадата на сградата рекламираше „Гостилницата на Джейк – янки-храна“, но беше избеляла и олющена, а ресторантът очевидно бе затворен от години. Прозорците в задната секция обаче бяха с муселинени завеси и към циментовата стена бе монтирана сателитна чиния: явно сградата служеше също така и за жилище.