— Ще седнете ли? – каза той и им посочи две масивни кресла, тапицирани в тъмночервено кадифе. Говореше като едва доловимо провлачваше думите по южняшки.
Пендъргаст седна и Д’Агоста направи същото. Бласт потъна в един бял кожен диван срещу тях.
— Предполагам, не сте тук във връзка с давания от мен имот на Шел роуд?
— Напълно правилно – отвърна Пендъргаст.
— Тогава с какво мога да ви помогна?
Пендъргаст остави въпроса да виси известно време във въздуха, преди да отговори:
— Тук сме заради „Черната рамка“.
Изненадата на Бласт се прояви само като леко разширяване на очите. След миг той се усмихна, разкривайки дребни блестящо бели зъби. Това съвсем не беше дружелюбна усмивка. На Д’Агоста му заприлича на пор, дребен и готов да ухапе.
— Предлагате я за продажба?
Пендъргаст поклати глава.
— Не. Искаме да я изследваме.
— Винаги е добре да се познава конкуренцията – каза Бласт.
Пендъргаст прехвърли крак върху крак.
— Странно, че споменахте за конкуренция. Защото има друга причина да сме тук.
Бласт наклони въпросително глава на една страна.
— Хелън Естерхази Пендъргаст. – Агентът от ФБР произнесе бавно всяка дума.
Този път Бласт остана напълно неподвижен. Той погледна от Пендъргаст към Д’Агоста, после обратно.
— Съжалявам, но тъй като стана дума за имена: мога ли да попитам за вашето, моля?
— Специален агент Пендъргаст – каза той. – А това е помощникът ми, лейтенант Д’Агоста.
— Хелън Естерхази Пендъргаст – повтори Бласт. – Ваша роднина ли е?
— Беше ми съпруга – студено отвърна Пендъргаст.
Дребният мъж разпери ръце.
— Никога не съм чувал това име през живота си. Съжалявам. А сега, ако това е всичко…? — Той стана.
Пендъргаст също стана рязко. Д’Агоста настръхна, но вместо да се конфронтира физически с Бласт, както се страхуваше, агентът хвана ръце зад гърба си, приближи се до панорамния прозорец и погледна през него. След това се обърна и прекоси стаята, изследвайки многобройните картини една по една, сякаш се намираше в музейна галерия. Бласт остана, където беше, неподвижен, само очите му се местеха, докато следваха агента. Пендъргаст отиде във входното антре и спря за момент пред една затворена врата. Ръката му внезапно бръкна в черното сако, извади нещо и докосна затворената врата; след което внезапно я отвори.
Бласт се беше вторачил в него.
— Какво, по дяволите…? – извика той ядосано.
Пендъргаст бръкна в килера, избута настрана няколко
неща, и измъкна изотзад дълго кожено палто; беше с жълто-черни тигрови шарки.
— Как се осмелявате да посягате на личната ми собственост? – Бласт се приближи.
Пендъргаст разтърси палтото, оглеждайки го отгоре до долу.
— Като за принцеса – каза той, като се обърна към мъжа с усмивка. – Напълно автентично. – Той бръкна в килера отново, измествайки настрана още палта, докато Бласт стоеше, почервенял от гняв. – Оцелот, маргай[27]… истинска галерия от застрашени видове. А са нови, ловувани съвсем определено след забраната от 89-та година, наложена от CITES, да не говорим за забраната от 72-ра година, наложена от ESA.
Той върна палтата в килера и затвори вратата.
— Няма съмнение, че Службата за прилагане на американския закон за рибите и дивеча би проявила интерес към колекцията ви. Да им се обадим ли?
Отговорът на Бласт изненада Д’Агоста. Вместо да продължи да протестира, той видимо се отпусна. Разкривайки зъби в поредна усмивка, мъжът изгледа Пендъргаст отгоре до долу, сякаш го преценяваше.
— Моля – посочи той с жест. – Виждам, че има още за какво да си говорим. Седнете.
Пендъргаст се върна в креслото си, а Бласт – в своето.
— Ако съм в състояние да ви помогна… каква ще бъде участта на малката ми колекция? – Бласт кимна към килера.
— Зависи от това доколко добре върви разговорът.
Бласт издиша: дълъг, бавен, съскащ звук.
— Позволете да ви повторя името – каза Пендъргаст. – Хелън Естерхази Пендъргаст.
— Да, да, спомням си съпругата ви много добре. – Той скръсти маникюрираните си ръце. – Моля да ми простите преструвката преди малко. Дългият опит ме е научил да бъда резервиран.
— Продължете – отвърна студено Пендъргаст.
Бласт сви рамене.