16.
Единственият бар в Станцията се наричаше „Оазис“. Наполовина стол, наполовина коктейлбар, той беше разположен в далечния ъгъл на Синьото крило и гледаше към огромната мрачна територия на тресавището. Когато влезе в бара, Лоугън забеляза, че сега прозорците, гледащи към Ал Суд, бяха покрити с бамбукови щори, сякаш да се скрие, а не да се подчертава, както досега, че се намираха по средата на нищото.
Барът беше сумрачен, осветен непряко със сини и виолетови неонови пръчки, и почти празен. Лоугън не беше изненадан. След пожара на генератора настроението на хората беше потиснато. Тази вечер никой не играеше бридж, не се чуваха весели разговори. Повечето се бяха оттеглили в стаите си, всеки искаше да се справи насаме със станалото.
Лоугън пък изпитваше точно обратното желание. Съкрушителното усещане за всепроникващо зло, което беше изпитал, когато генераторът рухна в пламъци, го беше обезпокоило и разстроило. Празният му кабинет, тихата му стая — в момента това бяха последните места, където би искал да бъде.
Той отиде до бара и се настани на едно от високите столчета пред него. От невидими високоговорители се лееше песен на Чарли Паркър. Барманът — млад мъж с къса черна коса и мустаци, се приближи.
— Какво да бъде? — усмихна се той, докато оставяше снежнобяла подложка на барплота.
— Намира ли ти се „Лагавулин“?
С усмивка мъжът махна към впечатляващото разнообразие от малцови уискита, подредени на лавиците пред огледалните стени зад него.
— Прекрасно, благодаря. Ще го пия чисто.
Барманът сипа щедро количество в една тумбеста чаша и я сложи на подложката. Лоугън отпи глътка, възхити се на тежестта на чашата с дебело дъно и се наслади на торфения вкус на скоча. Отпи втора глътка и зачака спомена за пожара и миризмата на изгоряла плът малко да се разнесе. Роджърс беше получил трета степен изгаряне — това значеше над двайсет и пет процента от кожата: разбира се, наложи се да бъде евакуиран, но най-близкият център за лечение на изгаряния беше на триста и двайсет километра и прогнозата за неговото оцеляване беше сдържана.
— Ще почерпиш ли едно момиче?
Той вдигна очи и видя, че Кристина Ромеро е влязла в бара и седнала до него.
— Добър въпрос. Да го направя ли?
— Това не е жената, която те нахока по-рано. Сега съм подобрена версия. Кристина Ромеро модел 2.0.
Лоугън се изкиска.
— Добре, в такъв случай с удоволствие ще те почерпя. Какво ще пиеш?
Тина се обърна към бармана.
— Моля, едно дайкири.
— С начупен лед? — попита барманът.
Ромеро потрепери.
— Не, чисто.
— Искаш ли да се преместим на някоя маса? — предложи Лоугън.
Ромеро кимна и Лоугън я поведе към маса близо до редицата прозорци.
— Има нещо, което държа да ти кажа преди това — поде тя, когато седнаха. — Съжалявам, че се държах като кучка, когато ме посети в кабинета. Хората често ми казват, че съм арогантна, но обикновено се старая да не го показвам по такъв начин. Предполагам, причината е, че си доста известен, а аз исках да ти покажа, че не съм изпълнена със страхопочитание. Прекалих. Направо се изложих.
Лоугън махна с ръка.
— Да го забравим.
— Не си търся извинения. Трябва да знаеш обаче, че причината е целият този стрес. Хората не говорят за това, но ето вече две седмици копаем, а още нищо не сме намерили. На всичкото отгоре си имам работа с неколцина глупаци от висша класа. А после и тези странни събития. Хората виждат разни неща, оборудването спира да работи. А сега огънят и случилото се с Роджърс. — Жената поклати глава. — След известно време започва да ти действа на нервите. Не биваше да си го изкарвам на теб.
— Прекрасно, за наказание можеш да платиш сметката.
— Тук е без пари — отговори тя през смях.
Двамата отпиха от чашите си.
— Винаги ли си искала да станеш египтолог? — попита Лоугън. — Като дете, след като гледах „Мумията“, и аз искаха да стана такъв. По-късно обаче, когато разбрах колко трудно е да четеш йероглифи — изгубих интерес.
— Баба ми беше археоложка, но сигурно вече го знаеш. Работила е на всякакви разкопки — от Ню Хемпшир до Ниневия. Винаги съм я боготворяла. Мисля, че тя е една от причините за решението ми. Но онова, което наистина ме запали, беше фараонът Тутанкамон.
Лоугън я погледна изненадан.
— Фараон Тутанкамон?
— Да. Израснах в Саут Бенд. Когато експозицията с находките от гробницата на фараона дойде в Музея по естествена история в Чикаго, цялото семейство отидохме до града, за да я разгледаме. Боже мили, родителите ми трябваше да ме откъснат със сила. Имам предвид от посмъртната маска, златните скарабеи, съкровищницата. Бях едва в четвърти клас и видяното ме преследваше с месеци. По-късно изчетох всяка книга за Египет и археологията, до която можах да се докопам. „Богове, гробници и учени“20; „Пет години проучвания в Тива“ на Картър и Карнарвън. И още много други. Никога не си помислих за нещо друго.
20
Класически летопис на развитието на археологията от Курт Марек под псевдонима К. В. Керам. — Б.пр.