С напредването на разговора тя се оживяваше все повече и накрая зелените ѝ очи направо бляскаха от вълнение. Не беше точно красавица, но притежаваше някаква вътрешна енергия и освежаваща откровеност, които се сториха интригуващи на Лоугън.
Тя си допи коктейла на една голяма глътка.
— Сега е твой ред.
— Мой ред? О, започнах да се интересувам от история през първата ми година в Дартмът.
— Не бъди уклончив. Знаеш за какво говоря.
Лоугън се засмя. Обикновено не говореше по този въпрос. Но в края на краищата тя го беше потърсила, за да се извини.
— Предполагам, че всичко започна, след като прекарах нощта в къща, обитавана от духове.
Ромеро махна на бармана за още едно питие.
— Нали няма да ме заглавикваш с глупости?
— Не. Бях на дванайсет. Родителите ми бяха заминали някъде за уикенда и от моя по-голям брат се очакваше да се грижи за мен. — Лоугън поклати глава с усмивка. — Да, голяма грижа му хвърли, като се басира с мен, че няма да посмея да прекарам нощта в старата къща на Хакъти.
— Старата, обитавана от духове къща на Хакъти?
— Да. Стоеше празна от години, но всички местни деца твърдяха, че там живеела вещица. Носеха се приказки за странни светлини в полунощ и как кучетата избягвали мястото като чумаво. Брат ми знаеше колко съм упорит и че никога не мога да устоя на предизвикателство. И така, взех спален чувал, фенерче и няколко романчета с меки корици, които той ми даде, и се промъкнах вътре през един от прозорците на първия етаж.
Лоугън замълча, очевидно потънал в спомени.
— В началото усетих нещо като ветрец. Развих спалния чувал в стаята, която някога е била всекидневна. Скоро се стъмни и започнах да чувам разни неща: пукот и стенания. Опитвах се да си отвлека вниманието с книгите, които брат ми беше дал, но всички се оказаха за привидения, както можеше да се очаква. Затова ги зарязах. И тогава чух.
— Какво?
— Стъпки. Качваха се от мазето.
Коктейлът дойде и тя обгърна чашата с ръце.
— Продължавай.
— Исках да избягам, но се бях вкаменил. Направо не можех да се изправя. Единственото, което успях да направя, беше да светна фенерчето. Чух стъпките бавно да прекосяват кухнята. След това в рамката на вратата се появи някаква фигура.
Той отпи глътка малцово уиски.
— Никога няма да забравя какво видях на светлината на фенерчето. Старица, бялата ѝ коса стърчеше на всички страни. Очите ѝ на светлината от фенерчето приличаха на празни дупки в черепа. Сърцето ми направо щеше да изхвръкне. Тя тръгна към мен. Тогава заплаках. Само това можех да направя, за да не напълня гащите. Тя протегна изсъхнала ръка. Тогава разбрах, че ще умра. Ще ме омагьоса и аз просто ще се съсухря и ще умра.
Той замълча.
— Е? — подкани го Ромеро.
— Не умрях. Тя взе ръката ми и я задържа в своята. И изведнъж аз — аз разбрах. Трудно… трудно е да се обясни. Осъзнах, че не е вещица. Беше просто една възрастна жена, самотна и уплашена, която се криеше в мазето и живееше благодарение на наличието на чешма и консервирана храна. Можех да… да почувствам страха ѝ от външния свят, да си представя мизерното ѝ съществуване в студа и мрака, да изпитам болката ѝ, че е изгубила всички, които някога е обичала.
Той гаврътна остатъка от уискито в чашата.
— Това беше. Тя слезе обратно в мрака на мазето, а аз си навих спалния чувал и се прибрах вкъщи. Когато родителите ми се прибраха, разказах им какво се беше случило. Брат ми беше наказан месец да не излиза, а полицията провери къщата на Хакъти. Оказа се, че тя е Вера Хакъти, умствено недоразвита жена, за която се грижело семейството ѝ. Последният ѝ жив роднина бил починал преди година и половина. Оттогава тя живеела в мазето.
Той погледна Ромеро.
— Случи се обаче нещо странно. Тази среща ме промени. Запалих се по разкази за истински призраци, по обитавани от духове къщи и от богатства, пазени от проклятия, Голямата стъпка21 и всичко друго, което можеш да си представиш. И една от онези книги, които брат ми толкова предвидливо ми беше пробутал, за да ме уплаши още повече, беше „Флаксман Лоу — окултен психолог“ от Е. и Х. Херои, майка и син, автори на романи на ужасите. Беше сборник разкази за свръхестествен детектив.