— Къде е доктор Марч? — попита той, докато се оглеждаше.
Никой не отговори.
— Готови ли сме? — попита Стоун след още една минута.
Хората закимаха и замърмориха в потвърждение.
— Тогава да започваме. — Докато говореше, Стоун се приближи до Лоугън, хвана го под ръка и го заведе в първото помещение. Когато влязоха няколко крачки навътре, той му прошепна в ухото: — Марч е мъртъв.
Лоугън го погледна стреснато.
— Мъртъв?
Стоун кимна. Устните му бяха стиснати толкова силно, че почти не се виждаха.
— Снощи се промъкнал в археологическата лаборатория и осквернил мумията на Нармер. Развил трупа и започнал да краде скъпоценностите, които били увити в бинтовете. Имало е малък взрив и пожар…
— Експлозия? — удиви се Лоугън.
— В пластовете бинтове били скрити две различни вещества. Обясниха ми, че поотделно са инертни, но когато се смесят — действат като древна разновидност на напалма.
— Искаш да кажеш, че е имало капан? Какви химикали? Как може да действат след толкова векове?
— Моите хора още анализират веществата, но явно смесите са били много устойчиви. Вероятно са някакви деривати на калая и примитивна разновидност на глицерина или гликола като антагонист28. — Стоун погледна назад към другите, които ги наближаваха. — Виж, Джереми, малцина знаят за случилото се. Крием го заради морала на хората и заради… други причини.
— Някаква представа какъв е бил неговият мотив? — попита Лоугън. — Сигурно не е било само користолюбие?
— Твърде рано е да се каже. Но може и да се окаже обикновена човешка алчност. Започнах някои проучвания в Щатите. Излиза, че миналата година Марч е натрупал удивителни дългове, защото е живял много над своите доходи. Възможно е да е бил нает от някои от моите съперници, за да се опита да уплаши нашите работници, като подправи различни елементи от проклятието. Или пък просто се е надявал да си напълни джобовете с колкото може повече злато и скъпоценни камъни. — Стоун въздъхна. — Трябваше да го проверя отново, както всички останали. Но нали съм работил с него толкова често досега. Имах му доверие.
Лоугън посочи с глава към гробницата, която се простираше пред тях.
— Сигурен ли си, че не искаш да го отложиш?
Рязко поклащане на глава.
— Просто не можем. Щом строежът на язовира толкова изпреварва пусковия срок, всеки ден може да пристигне официална делегация, за да обсъдим прекратяването на нашия престой тук, а ние сме прекалено напреднали в работата си за някакво прикриване. Трябва да извадим колкото можем от погребалните предмети и да се махаме, преди да е станало твърде късно.
„Да извадим колкото можем повече погребални предмети.“ Лоугън погледна към Тина Ромеро. Изглежда, че макар да бе вече в гроба, дори оттам печалбарството на Марч беше заразило Стоун. Лоугън се запита какво ли щеше да каже египтоложката.
След като другите се насъбраха, Лоугън огледа първото помещение. Очите му се спряха на тежкото резбовано легло, сега в развалини, след като балдахинът му беше рухнал на ложето. По него тук-там още имаше малки петна засъхнала кръв, които бележеха мястото, където нещастният Робърт Кармоди беше намерил своя край. Тежките, дебели златни клинове са били преднамерено разхлабени — дали това беше дело на Марч, който ги е подготвил, за да ги изнесе по-късно?
„Ръката, която докосне безсмъртната ми тяло, ще гори с неугасим огън…“ Отново словата на Нармер. И сякаш за пореден път проклятието се сбъдваше. Би било ирония, ако Марч е подпомагал тук-там проклятието на Нармер, което накрая се бе сбъднало по начин, който той никога не би могъл да си представи!
Групата мълчаливо мина през отключената решетка в края на първото помещение и влезе в следващото. Второто помещение беше почти напълно празно; единствените останали неща бяха двата олтара, изсечени в скалите, и огромният гранитен саркофаг в средата. Лоугън отново погледна Тина Ромеро. Лицето ѝ беше непроницаемо и той нищо не можа да прочете по него.
Ръш се приближи до него и Лоугън попита:
— Как е Дженифър?
Лекарят имаше недоспал вид.
— Преместихме я в медицинския център. Жизнените ѝ показатели са добри и тя е в устойчиво състояние. Не разбирам защо не се свестява.