Мичънър знаеше какво се очаква от него.
— Пенсиониран свещеник, живее в Румъния. Според финансовата ни служба чековете с пенсията се изпращат на тамошния му адрес.
— Искам да отидеш да го откриеш.
— Ще ми обясниш ли защо?
— Още не.
През последните няколко месеца Климент беше дълбоко разтревожен. Правеше всичко възможно да не го показва, но след двайсет и четири години близко приятелство Мичънър четеше лицето му като отворена книга. Отлично помнеше кога се появи тази тревога: малко след поредното посещение в архивите и отварянето на древния сейф, заключен зад металната решетка.
— А мога ли да зная кога ще получа тези обяснения? — попита той.
— След молитва.
Излязоха от кабинета и мълчаливо тръгнаха по коридора на четвъртия етаж. В дъното имаше параклис от бял мрамор. Прозорците му бяха покрити с великолепни витражи, изобразяващи Христовите мъки по пътя към Голгота. Всичките четиринайсет спирки. Климент идваше тук всяка сутрин за няколко минути медитация. През това време никой нямаше право да го безпокои. Всичко трябваше да почака, докато приключат контактите му с Бога.
Мичънър служеше при него още от времето, когато слабичкият немец беше архиепископ, кардинал и държавен секретар на Ватикана. През това време растеше заедно с шефа си — от семинарист до свещеник и монсеньор. Последното повишение получи преди трийсет и четири месеца, когато светият конклав избра кардинал Якоб Фолкнер за 267-ия наследник на свети Петър. А Фолкнер веднага го назначи за свой личен секретар.
Мичънър добре познаваше този човек, получил образованието си в разкъсваната от противоречия следвоенна Германия, усъвършенствал дипломатическите си умения на такива неспокойни места като Дъблин и Кайро, Кейптаун и Варшава. Якоб Фолкнер притежаваше безкрайно търпение и отделяше фанатично внимание на дребните детайли. Нито веднъж през тези дълги години Мичънър не бе имал повод да се усъмни във вярата или характера на своя ментор и винаги беше смятал, че ако притежава дори половината от добродетелите на този човек, би могъл да приеме живота си за един голям успех.
Климент свърши молитвата, прекръсти се и целуна тежкия кръст, който красеше нагръдника на бялата му дреха. Днес времето му за уединение беше кратко. Надигна се от молитвеното столче, но се забави пред олтара. Мичънър стоеше в ъгъла и чакаше.
— Възнамерявам да изложа мнението си в писмо до отец Тибор — обърна се към него Климент. — То ще бъде под формата на папска заповед, която го задължава да ти предостави определена информация.
Думите му все още не даваха отговор на въпроса защо се налага да пътува.
— Кога да тръгна?
— Утре. Най-късно вдругиден.
— Не съм сигурен, че е добра идея. Не можем ли да възложим задачата на някой от легатите?
— Колин — усмихна се папата. — Уверявам те, че няма да умра, докато си извън Рим. Може да изглеждам зле, но се чувствам прекрасно.
Факт, който лекарите на Климент бяха потвърдили преди по-малко от седмица. След редица прецизни изследвания светият отец беше обявен в добро здраве, без наличието на тежки заболявалия. Но в частен разговор личният му лекар предупреди, че най-опасният враг на Климент е стресът и именно на него се дължи бързото влошаване на общото му състояние през последните месеци. Нещо му тежеше на душата.
— Никога не съм казвал, че изглеждаш зле, твое светейшество.
— Не е било нужно да го казваш, защото го виждам ей там. — Възрастният мъж посочи очите му. — Отдавна умея да чета всичко, което се изписва в тях.
Мичънър вдигна хартията, която държеше в ръце.
— Защо търсиш контакт с този човек?
— Трябваше да го сторя още след първото си посещение в хранилището, ала реших да изчакам. — Климент замълча, после тихо добави: — Но не мога да чакам повече просто защото нямам друг избор.
— Защо главата на римокатолическата църква е лишен от избор?
Папата отстъпи крачка назад и извърна глава към разпятието на стената. От двете страни на мраморния олтар горяха дебели свещи.
— Ще присъстваш ли на трибунала днес? — попита той, без да се обръща.
— Това не е отговор на въпроса ми.
— Главата на римокатолическата църква може да отговори каквото пожелае.