Никол Данева
Третият
или Реквием за един убиец
По действителен случай.
Всички лица и събития са измислени.
Всяка прилика е случайна.
След болката дойде невероятно усещане за лекота.
…Беше много изплашена отначало. Сама в тъмнината, тя не знаеше къде е, не можеше да помръдне, не можеше да извика колко я боли.
Гласът на сестра й идваше оттам, от онова светло място, където преди цяла вечност двете можеха заедно да се смеят и да плачат, да мечтаят и дори да се карат.
Сега тя цялата бе само болка. Океан от болка. Болка, каквато по-рано не познаваше, защото в нея сега се вливаха безброй реки. Реки от чужда и неизличима болка. Разпознаваше покрусата на майката, лишена от единственото си дете, заливаше я предсмъртната му агония, усещаше отчаянието на младежа, загубил своята любима… давеше се в чуждата самота…
Нямаше време, нямаше пространство, нямаше светлина. Само океан от болка. И като остров в него бе гласът на сестра й. Но и той скоро щеше да потъне, ако не успееше да я спре от това, което се канеше да направи. Сестра й беше в смъртна опасност, а тя не можеше дори с клепач да трепне, за да я предупреди…
И ето че най-сетне болката отстъпи. Трябваше само да мине през тунела, за да се освободи завинаги от нея. В дъното му блестеше светлина и тя се устреми към примамливия й блясък. Ставаше й все по-леко, а светлината ставаше все по-ярка. Вече се бе откъснала от земята и летеше към сияйния край на тунела, когато видя как там се появяват очертанията на някакъв силует. Още малко и ще започне да го различава… Една жена я чакаше там и тя знаеше коя е. Вече виждаше един невероятен и прекрасен свят, изпълнен с хармония от багри, светлини и звуци. Нейната покровителка протегна ръка и в същия миг тя дочу името си…
Оттам, от света на болката, който бе останал зад гърба й, я догони гласът на сестра й, който я зовеше. Океанът вече заливаше нейното малко островче…
Осем дни по-рано
22 декември
Над тихото немско градче се носеше предколеден звън. От пръснатите из целия град катедрали и кирхи дори в делничен ден на всеки час ту оттук, ту оттам се възнасяше дискретно напомняне за преходността на земните ни пощявки. А сега, броени дни преди най-фееричния и пищен празник, въздухът сякаш беше напоен с тази мелодична святост. Святост, която контрастираше със забързания ритъм по централните улици, с разбунения мравуняк на магазините и с натрапливите реклами, атакуващи замаяния потребител от най-неочакван ъгъл. Дори реката сякаш течеше по-бързо, а почти питомните патици се гмуркаха по-екзалтирано в крайбрежните вирчета, подмамени от необичайно топлото време.
По тясната калдъръмена уличка, спускаща се към кея, вървяха две момичета. Мария забързано крачеше по левия тротоар, Магдалена — по десния. Малкото случайно срещнати минувачи се обръщаха след тях, но двете бяха свикнали с интереса, който будеха. Още невръстни, те откриха, че навсякъде стават център на внимание, и още тогава решиха да го игнорират. Техният свят, свят само за двама, досега беше тъй прекрасен, че чужденецът биваше априори отхвърлян.
Носещи библейски имена, кръстени на двете най-самоотвержени жени, въплътили двете крайни женски същности, те не само си приличаха като огледален образ. Бяха надарени с оная грациозна красота, която предразполага и обсебва. Високи, стройни, с лица на ренесансови мадони и с гръдна обиколка, за която някои харчат огромни суми, те пленяваха въображението с неизказано, но ярко загатнато обещание за пламенна страст. Ефектът бе още по-зашеметяващ поради това, че цялата тази прелест се явяваше в двоен образ. Приличаха си дотолкова, че само родната им майка никога не ги объркваше. Понякога дори спекулираха с приликата си, прикривайки успешно малките разлики в характерите.
Двете вървяха, привидно еднакви в устрема си. Мария ядосано отметна с ръка дългата си коса, тръсна глава и се обърна към сестра си. Изобщо не се учуди, като видя точно същия жест. Винаги изглеждаха като отражение една на друга, когато нещо владееше съзнанието им.
— Знаеш ли какво мисля?
— Знам! — Магдалена също отметна коса. — Че скапвам Коледа на нашите!
— Не разбрах обаче кога взе това решение. Утре пътуваме, а ти изведнъж проваляш всичко!
— Ти така си мислиш! Изведнъж! Не е така! — Магдалена се насочи към сестра си и двете се срещнаха по средата на улицата. — Помниш ли, още от детската градина първо казваха твоето име, после моето?
— Нещо не си в час…
— Забрави ли колко често ми напомняш, че си по-голяма, та било то и с 12 минути? Помниш ли…