— Какво ти става, Маги? Толкова сме се майтапели и с имената ни, и с тези минути… Я се опитай да кажеш „Магдалена и Мария“, не усещаш ли, че някак не ляга на езика?
— Ето! Виждаш ли! Дори не забелязваш, че тази дреболия не е никаква дреболия! Винаги еднакви, но само за другите!
— Маги! Винаги ни е било добре да сме еднакви…
— На тебе — може би. Колко пъти съм била принудена да правя това, което ти решиш? Да ям, да обличам, да гледам това, което ти избираш? Колко пъти!
— Глупости! Винаги заедно сме решавали всичко! Какво намекваш, че съм ти се налагала? И кой ти е пречел да се обличаш различно? Защо отиде и си купи точно същите дънки, същото яке? Може пък и аз да не искам да се оглеждам в тебе!
Мария премести чантата си на другото рамо, но като видя, че и Магдалена прави същото, ядно я тръсна на земята.
— Ами недей! Защо ме накара да запиша психология?
— Аз ли съм те накарала?! Аз?
— Да! Ти реши, че ще имаме бъдеще в психологията при нашия опит! — Магдалена, без да се усети, също тръсна чантата си на земята. — Да, ама аз искам като върша нещо, да ми идва отвътре, а не да припкам подире ти!
— Много бързо забравяш! Кой казваше, че е трениран да чете чуждите мисли?! Как можеш за такива глупости да се заяждаш!? — Мария така се бе ядосала, че не се усещаше колко високо вика. Малкото минувачи се бяха спрели и с любопитство наблюдаваха колоритната сцена, като фактът, че еднаквите чужденки се карат на някакъв странен за тях език, ни най-малко не ги смущаваше. — Изобщо не мога да те позная! Съвсем се промени, откакто почна работа в оня бар!
— Защо не дойде и ти? Сами предлагаше и на двете ни!
— Знаеш, че работата там не е съвсем легална! И какво от това, че имате договорка? Ама аз се досещам откъде ти е бръмнала тая муха. И защо не ти се сяда на задника да си напишеш реферата!
— Не бери грижа, твоят нали е готов! Мария винаги е първа! — С преправен детски глас Магдалена вдигна ръка като примерна ученичка.
— Ако си мислиш, че пак ще те спасявам, дълбоко се лъжеш. Хич не си въобразявай, че ще ида вместо теб при Райнеке! Баста! И аз съм дотук! — Мария си вдигна чантата. — Като искаш да имаш тайни, оставай! Аз заминавам!
— Точно така, заминавай! Искам да съм сама! Да съм си само Аз! Е, вярно, не мога да съм единствена и неповторима, защото оня на небето е решил да ми направи копие! Но искам да съм различна! Разбираш ли? Раз-лич-на!
Магдалена вдигна чантата си, завъртя се и тръгна в обратната посока, като преди това хвърли един поглед на зрителите и обяви на родния им език:
— Представлението свърши, дами и господа!
Мария направи няколко крачки след нея и извика:
— Първо го попитай кой на кого е копие! — после се спря и измърмори. — И всичко това заради един реферат! Или нещо друго…
Магдалена вече доста се бе отдалечила, когато чу подире си последните думи на Мария:
— Чао, Дели! Знам, че няма да го напишеш, но поне си прекарай добре!
Дочула това обръщение, останало от детските им години, Магдалена гузно трепна, но закрачи още по-енергично, ядосана на себе си. Нейната малка тайна бе внесла раздор в техния доскоро съвършен свят…
Той прегледа дисковете и този път се спря на един от Хенделовите концерти за орган и оркестър. Преминало през вековете, посланието за хармония, възвишеност и вечност изпълни и най-скришните кътчета в стаята. С удовлетворение хвърли преценяващ поглед наоколо. Всичко си беше на точно определеното място, подредено с изискан вкус и създаващо чувство за уютна защитеност. Мразеше бъркотията, най-много държеше на реда и чистотата. Погледна се в огледалото над камината и остана доволен. Беше облечен в любимите си домашни дрехи — панталони от фина шотландска каша с цвят на мляко с какао, жилетка от вълна на перуанска лама и тъмнокафява маркова риза. Не понасяше размъкнатите спортни парцали, с които някои от колегите му се навличаха. Винаги беше елегантен до изтънченост, сякаш готов за снимка, дори когато си приготвяше храната. За тази специална вечер се подготвяше отдавна. Беше я заслужил. Беше дочакал Деня. Запали свещите и старинната настолна лампа. Избра подхождащи за случая ароматни индийски пръчици, запали и тях. Вече беше готов.
Извади от шкафа сребърната кутия за бижута, останала от майка му, и бавно, предвкусвайки насладата, я отвори. Вътре в кадифено лилавата й утроба проблясваха няколко обеци и златисто копче. Погали ги бавно, както се гали жена. Извади копчето — последният му трофей. Плетеницата отгоре заискри в светлината на запалените свещи. Ръцете му се изпотиха, той извади от чекмеджето снежнобяла ленена кърпа, избърса ги, сгъна я внимателно и я върна на мястото й. Взе копчето в шепите си и притвори очи. Остави образите да извикат в тялото му познатата тръпка.