Колата спря пред добре поддържан блок в тих квартал недалеч от центъра. Мария пъргаво изскочи и помъкна куфара, изпреварвайки майка си. На входната врата се сблъскаха с млад мъж, тръгнал да излиза.
— О, добър вечер, госпожо Владова! Мария, или може би Магдалена? Радвам се да те видя. Може ли да ви помогна? — Мъжът вкара куфара във входа и извика асансьора.
— Здравей, Юли! Благодаря! Утре ще ти се обадя, нося ти книгата.
— О, Магдалена, това си ти! Къде е сестра ти?
— Реши да остане.
Мария хвърли предупредителен поглед на майка си, която щеше да поправи грешката, но като видя знака от дъщеря си, се въздържа. Гергана не беше доволна от слабостта на дъщерите си понякога да заблуждават хората, но не им се месеше.
— Странно. Почти не съм ви виждал разделени за дълго време. Но като се замисли човек, време е вече. Навярно си има приятел?
— Поне аз не знам — отсече Мария. — Много ти благодаря, че ми помогна за куфара!
Тя затвори вратата на апартамента и отново прегърна майка си.
— Уф! Сега всеки ще ме пита къде е Маги. Дали да не си направя майтап и да се представя за нея — току-виж съм научила някоя тайна, която не ми е казала? Пък и тя вече взе да ми липсва… Мама, какво е да си единствен и неповторим?
— Милото ми — погали я Гергана по косите. — От вратата ли почваш с тези съмнения? Мислех, че сте ги преодолели…
— И аз така мислех… Доскоро!
Мария хвърли на закачалката палтото си и влезе в хола, огледа се и седна в любимото си кресло, подвивайки крака:
— Колко си е хубаво вкъщи! Всичко си е същото! И каква голяма елха сте сложили! А тези гирлянди не ги знам! — тя с радостна възбуда оглеждаше коледната украса.
— Да, рожбенце. Тук всичко те чака. А иначе… От малка не си задавала този въпрос… Слушай, всяка от вас си има своя път. Всеки идва на тази земя с някаква мисия. Нещо да научи или да помогне на другите да научат, нещо да остави след себе си… Всеки идва, за да даде любов. И да я получи… И никой друг не може да извърви това, което е определено за тебе. Двете с Маги сте колкото еднакви, толкова и различни. И пътищата ви ще бъдат различни. И всяка от вас, тръгнала по своя път, е единствена и неповторима. Радвайте се на рядкото щастие всяка да има до себе си сродна душа! Вие сте просто двойно по-богати, миличко! Ама сега наистина не е моментът за такива разговори! Изморена си — Гергана седна отстрани на облегалката на креслото, в което бе Мария, и я прегърна. — Гладна ли си? Приготвила съм ти нещо да хапнеш. Пилешки хапки, любимите ти. А след малко ще се обадим и на Маги. Може пък да я придумаме да се върне!
— Едва ли. И не съм гладна още, маменце, благодаря ти. В самолета ядох.
Гергана познаваше добре дъщерите си и винаги усещаше, когато нещо не бе наред.
— Какво има, Мари?
— Виж, мамо… Маги напоследък се промени. Стана някак потайна… Не мисля, че се задържа там само заради работата или пък заради реферата, дето не го е написала. Има нещо друго…
Мария стана, отиде до прозореца и се загледа в падащия сняг.
— Наистина е хубаво. Не очаквах, че ще има истинска снежна Коледа тази година. Там беше топло…
— Мари, ще ме побъркаш! — Гергана хвана дъщеря си за раменете и я обърна към себе си. — Казвай!
— Казах ти, не е нещо особено. Маги май изживява някаква криза на самоличността. И май си има някого…
Може би ако не беше срещата със съседа, на Мария нямаше да й хрумне решението, което внезапно взе в този момент. Мислеше, че е страхотно, но дори не подозираше колко е съдбоносно. Ще се представи за сестра си. Пред всичките им приятели и познати. Ето един начин да разбере наистина ли всяка от тях е единствена и неповторима. Бунтът на Маги не можеше да я остави равнодушна. Ако успее да заблуди всички, значи те двете наистина са взаимозаменяеми. Като винтчета в някоя машина. Като две чаени лъжички например. Дори двата крака или двете ръце на един човек не бяха еднакви — нима те дотолкова се бяха уеднаквили в стремежа си да запазят своя свят? Може би Маги беше права…
— Мари, ако Маги има някой, не мислиш ли, че ти си първата, която би разбрала? Да не би вече да имате тайни една от друга?
— Може би… Моля те, мамо, измислих нещо! Само не казвай, че е глупост. После аз сама ще кажа на всички, че съм се пошегувала, но нека отначало ме мислят за Маги! Съгласна ли си? Кажи, мама? Моля те!
— Ама защо ще ме караш да лъжа! И не мислиш ли, че е непочтено към сестра ти?
Мария скочи, прегърна майка си и замърка като коте.
— Само за ден-два, мама! И тати ще помоля. Ще видиш, че няма да ми откаже! Той винаги е по-навит от тебе!