После някакви жени ме заведоха долу в огнярското отделение, където ми помогнаха да се поизсуша и да оправя прическата си. Когато спряхме на пристана, той ме взе и ме настани в едно купе. Самият той беше вир-вода, но се смееше, сякаш всичко е било някаква шега. Помоли ме да му дам името си и адреса си, но аз отказах — толкова ме беше срам.
— Постъпила си глупаво, моето момиче — каза ласкаво Хети. — Чакай малко да засиля огъня. Ех, да имахме поне една глава лук!
— Тогава той свали шапка — продължи Сесилия — и каза: „И все пак аз ще ви намеря, та ако ще да се криете в някой салаш. И очаквам да получа награда за това, че съм ви спасил.“ После плати на кочияша, каза му да ме закара, където посоча, и си отиде. Какво е „салаш“, Хети?
— Храна за добитъка — отвърна продавачката. — Представям си какъв вид си имала.
— Минаха вече три дена — въздъхна миниатюристката, — а той още не ме е намерил.
— Много бързаш — каза Хети. — Ню Йорк е голям град. Помисли си само колко много мокри, рошави момичета трябва да огледа, докато те познае. Месото става чудесно, но… ах, как няма глава лук! В края на краищата бих сложила чесън, ама и чесън няма.
Яденето къкреше весело и изпущаше съблазнителен мирис, на който все пак не достигаше нещо, и това предизвикваше неутолимо желание да бъде намерен липсващият, толкова необходим продукт.
— Едва не се удавих в тази отвратителна река — потръпна Сесилия.
— Водата й е малко — каза Хети. — Говоря за гозбата. Ей сега ще донеса още.
— А как хубаво мирише!
— Кое, тази гадна река? — възпротиви се Хети. — Вони на сапунена фабрика и мокри сетери. О, ама ти говориш за яденето. Да, всичко е много добре, само дето няма лук. Как ти се видя той — дали има пари?
— Видя ми се преди всичко добър — каза Сесилия. — Сигурна съм и че е богат, но това съвсем не е важно. Когато плащаше на кочияша, без да искам, забелязах в портфейла му стотици, хиляди долари. А после видях от купето как седна в един автомобил и шофьорът му даде шубата си, защото беше мокър до кости. И това бе само преди три дни!
— Каква глупост! — отсече Хети.
— Защо? Шофьорът си беше съвсем сух, нямаше опасност да простине — каза Сесилия. — Да знаеш как хубаво подкара автомобила след това.
— Аз говоря за твоята глупост — каза Хети. — Как не му даде адреса си!
— Никога не съм давала адреса си на шофьори — отвърна с достойнство Сесилия.
— Де да имахме сега един — рече тъжно Хети.
— За какво ти е?
— За яденето, разбира се… Става дума за кромид, не за шофьор.
Хети взе каната и тръгна към чешмата в дъното на коридора. Точно когато тя минаваше кран стълбището, откъм горния етаж се зададе млад човек. Беше облечен прилично, но имаше болен, измъчен вид. В помътнелите му очи се четеше някакво страдание — физическо или душевно. В дясната си ръка този човек носеше глава кромид — златиста, гладка, здрава, лъскава глава, голяма почти колкото будилник.
Хети се спря. Младият човек също. В погледа и позата на продавачката имаше нещо от Жана д’Арк, Херкулес и Юна; ролите на Йов и Червената шапчица сега не й бяха нужни. Младият човек, спрял се на долното стъпало, се закашля смутено. Кой знае защо, той имаше чувството, че са го хванали в клопка, заточили, били, превзели с пристъп, обложили с непосилни данъци, ограбили, глобили и заплашили. Причината трябваше да се търси в очите на Хети. Взирайки се в тях, той видя как към върха на мачтата се издигна черното пиратско знаме и как един морски вълк с кама в зъбите се покатери като маймуна по вантите, за да го закрепи здраво там. Ала той все още не знаеше, че опасността да бъде изпратен всеки миг на дъното, дори без преговори, се дължеше на стоката, която носеше.
— Извинете — каза тя толкова сладко, колкото позволяваше киселият и глас, — да не би да сте намерили тази глава на стълбището? Скъса ми се пликът с покупките и тъкмо бях тръгнала да я търся.
Младият човек се закашля и кашля без прекъсване половин минута. Така той очевидно печелеше време, за да набере смелост да брани своята собственост. После той стисна здраво сълзотворното си съкровище и даде решителен отпор на свирепия нападател.
— Не — каза пресипнало той, — не съм я намерил на стълбите. Даде ми я Джек Бивънс, който живее на най-горния етаж. Ако не вярвате, идете да го попитате. Аз ще ви изчакам тук.
— Зная го Бивънс — каза сърдито Хети. — Той пише книги и всякакви там боклуци. Цялата къща чува как го ругае раздавачът, когато му носи върнатите ръкописи. А вие… и вие ли живеете във Валамброза?
— Не — отвърна младият човек. — Само се отбивам понякога при Бивънс. Ние с него сме приятели. Аз живея на две преки оттук.