Сър Родерик беше очарован.
— Ха-ха, разбира се. Да, наистина. Е, малко е преувеличена, според мен. Но като цяло така си беше. Да, да, странно, че си я спомняте след толкова години. Но аз мога да ви разкажа и по интересна — и той се впусна да разказва.
Поаро слушаше с възторг. Най-сетне погледна часовника си и стана.
— Не бива да ви отнемам повече време — каза той. — Виждам, че сте зает с важна работа. Бях наблизо и затова се осмелих да ви навестя, за да ви изкажа почитанията си. Годините минават, но както виждам вие не сте загубили нищо от енергията си и радостта от живота.
— Е, може да се каже. Но не бива да ми правите толкова много комплименти. Защо не останете да пием чай. Сигурен съм, че Мери ще ни приготви — и той се огледа. — О, тя си е отишла. Добро момиче.
— Да, наистина, и много красиво. Предполагам, че е била голяма утеха за вас през последните години.
— О! Те се ожениха съвсем наскоро. Тя е втората съпруга на племенника ми. Ще бъда откровен с вас. Никога не съм бил много привързан към този си племенник, Андрю. Не беше сериозен. Вечно неспокоен. Любимец ми беше по-големият му брат Саймън. Не че го познавах по-добре. Колкото до Андрю, той се отнесе много зле с първата си съпруга. Замина, знаете. Остави я сам-самичка. Замина с една непорядъчна жена. Всички знаеха що за стока е. Но тя го бе обсебила. Разделиха се след една-две години. Глупаво момче. Момичето, за което е женен сега, изглежда порядъчно. Доколкото зная около нея няма нищо съмнително. Саймън беше сериозно момче, въпреки че бе дяволски скучен. Не мога да кажа, че ми стана приятно, когато есетра ми се омъжи в това семейство. За търговец. Богат, разбира се, но парите не са всичко. Ние обикновено се сродяваме с военни. Не бях много близък със семейство Рестарик.
— Мисля, че имат дъщеря. Една моя приятелка се е запознала с нея миналата седмица.
— О, Норма. Глупаво момиче. Облича се в ужасни дрехи и се е хванала с един изключително неприятен младеж. В днешно време всички млади си приличат. Дългокоси младежи, битници, „Бийтълс“, и други подобни имена. Не мога да им хвана края. Практически говорят на чужд език. Така се получава, когато никой не иска да чуе критиките на един стар човек. Дори и Мери. Смятах я за добра и чувствителна, но както виждам, може да стане пълна истеричка, особено ако става дума за здравето й. Вдигна такава врява, за да отиде в болница да я изследват или нещо такова. Какво ще кажете за едно питие? Уиски? Не? Сигурен ли сте, че няма да останете за чаша чай?
— Благодаря ви, но приятелите ми ме чакат.
— Е, трябва да призная, че разговора с вас ми достави огромно удоволствие. Приятно е да си спомниш за неща, които са се случили отдавна. Соня, скъпа, заведете мосю… съжалявам, как ви беше името, изхвърча ми от главата… а, да, Поаро. Нали ще го заведете при Мери?
— Не, не — енергично се възпротиви Поаро. — Повече не бих се осмелил да безпокоя мадмоазел. Ще се оправя, ще се оправя. Мога и сам да намеря изхода. За мен бе голямо удоволствие да се срещна отново с вас.
Той напусна стаята.
— Нямам ни най-малка представа кой беше този — заяви сър Родерик, след като Поаро излезе.
— Не знаете кой е? — попита Соня и го погледна слисано.
— Не си спомням кои са повечето от хората, които ме навестяват напоследък. Разбира се, трябва да се справям някак си. Човек, знаете, се научава да се измъква от подобни положения. И на партитата е така. Идва някой и казва: „Може би не ме помните. Срещнахме се за последен път през 1939“. И аз трябва да отговоря: „Разбира се, че ви помня“, но всъщност съм го забравил. Толкова е трудно, когато си почти сляп и глух. Към края на войната се бяхме сприятелили с доста „жабари“ като този. Не помня и половината от тях. О, той със сигурност е бил там. Познава ме, а аз познавам повечето от хората, за които говори. Тази история за откраднатата ми кола си беше чиста истина. Малко преувеличена, разбира се, но по онова време доста я раздухаха. Е, смятам, че не разбра, че не го помня. Трябва да призная, че е умен човек, но е истински „жабар“, нали? Видяхте го, един такъв префърцунен подлизурко. А сега, докъде бяхме стигнали?
Соня взе едно писмо и му го подаде. Внимателно му предложи очила, но той остро отказа.
— Не искам тези ужасни неща… Виждам и без тях.
Той присви очи и се вгледа в писмото, което държеше, но се предаде и го тикна обратно в ръцете й.
— Е, май е по-добре да ми го прочетете.
Тя започна да чете с ясен тих глас.